С „Три ябълки паднаха от небето“ (изд. „Лабиринт“) имахме среща на сляпо. Силно впечатление ми направи нейният облик, обичам красиви корици. Бях чувала добри отзиви от доста хора. За щастие, не сгреших, като им се доверих. Романът с лекота се нареди сред онези, които ще обичам и помня много дълго време.
Разказът на Нарине Абгарян е кадифено и нежно обсебване, което не можеш да спреш, веднъж потънал в топлината му. Тя преплита съдби и те препраща от настоящето в миналото, без изобщо да спъва мисълта ти, без да те губи.
Само на двеста страници Нарине Абгарян успява да предаде историите на няколко поколения и семейства, родени в полуимагинерното Маран. Измислено или не, на негово място може да е всяко арменско село, а според мен – и българско. Животът на героите силно наподобява този на нашите прабаби и прадядовци. Можем да открием множество прилики у народите ни – в общия бит и култура, вярванията, религията, обредите, символите.
Още с първото изречение интересът ми беше събуден: „Анатолия Севоянц легна да мре в петък, малко след пладне […]“. Как така става, че просто решаваш, подготвяш цялата къща, дрехите за смърт и лягаш, за да чакаш да се преселиш на Оня свят? Запознанството с главната героиня бе различно от всяко друго, пълно с въпроси и предположения. Петдесет и осем годишна, тя е най-младата и една от малкото останали жители на Маран, около които се върти сюжетът. Животът й е изтъкан от злочестини, в историята на семейството й тегне тежко проклятие, а и е пропиляла осемнайсет безценни години с мъж, който дори не заслужава да бъде назован..
За разлика от повечето си съселяни, Анатолия умее да чете и пише, прекарала е близо двайсет години във възраждане на селската библиотека, където книгите са най-верните й отдушници и приятели. Заради тази й черта ми стана още по-симпатична. И така, болната Анатолия избира да приветства смъртта си, защото няма какво да губи в живота. Но съдбата не е предвидила същото за нея. Ясаман и Ованес, съседи и закрилници, както и бъдещето й в лицето на ковача Василий, я навестяват. „С тия хора човек не може дори да умре на спокойствие.“
Някога голямото и пълно с живот село е съвсем различно за най-младата му жителка. През последните сто години над него са издевателствали адско земетресение, заличило западния му хребет и оставило след себе си голяма пропаст на мястото на потъналия живот; дълга суша, хилядни рояци насекоми и последвалият ги неизбежен глад и войната. Тези тиранични събития са взели своя дан и почти са обезлюдили Маран – само с двайсетина-трийсетина старци, изгубили всичко, което са щели да оставят след себе си, но трябва да продължат да живеят. За да имат с какво да се препитават, от близкия град в долината им водят по чифт кози, прасета, овце и няколко кокошки. Тук ще вметна, че, според някои проучвания и много легенди, именно в Армения може да бъде намерен Ноевият ковчег.
Авторката умело смесва магия и реалност в историята си за тежко сестринско проклятие, пророчески сънища и циганска магия, а също и за болестта на момчето, което вижда ангелите на смъртта, и за белия царски паун, който живее, за да опази единственото оцеляло новородено по времето на глада. Говори ни за силата на истинската любов и как мъртвата съпруга става ангел хранител на онази, която ще я замести. Напомня ни да не отлагаме днешните радости, особено чуждите, за утре, защото утрешния ден просто не ни е обещан.
Армения е първата християнска държава в света и маранци са дълбоко вярващи хора. Неслучайно „Три ябълки паднаха от небето“ е повествование за това колко е важно да запазиш вярата си дори тогава, когато вече си изгубил надежда. Защото вярата и любовта носят желанието за живот у Анатолия и имат силата да върнат бъдещето на Маран.
Мисля си, че основната разлика между читателите, които биха харесали „Три ябълки паднаха от небето“, и онези, които не биха се впечатлили, вероятно се корени в това дали са прекарвали повече време на село, или са изцяло градски чеда. За да нарисуваш в ума си картината на арменското село и да усетиш болката му, може би само въображение не стига – трябва да ти е присърце някое забравено и позапустяло българско такова. У нас има много.
Ако романът ви хареса, ще ви се иска да не свършва. Уверявам ви, че е възможно и да ви отвее силен порив за сериозна чистка на дома ви, както и да ви се прище да си сготвите нещо арменско – идеи и рецепти вече ще имате.
Не пропускайте ревюто на Милена Златарова тук, както и отзива на Милена Трендафилова за другия издаден на български роман на Нарине Абгарян – „Хората, които са винаги с мен“. За книгата са писали още в „На по книга, две“, „Lammoth`s Bookshelf“, „Life is not a paragraph“, блога на Мария Донева.