„Тромпет“ е книга с мощна гравитация. Притегля те към себе си още с първите редове, оплита те в оголените нерви на скръбта, хипнотизира те с мощното присъствие на музиката. Атмосферата на 50-те години наслагва лека патина и създава усещане за ретро. Джаз, чернокожи музиканти, една необичайна любов, вълшебна приказка за щастлив брак, докато смъртта не разголва грижливо пазената тайна на легендарния тромпетист Джос Муди.
Споделеното между двама души става обект на хищнически интерес. Гладното за сензации общество посреща настървено поредната порция живо месо. Журналистката Софи Стоунс вижда в скандала идеална възможност да се издигне в кариерата. Тя умело се възползва от душевното сътресение на доведения син на Джос, който се чувства предаден от двамата си родители. Започва опасен танц от обвинения, емоционално изнудване и разрушаване на митове, в който Колман трябва да преосмисли мястото си във връзката между Джос и Милисънт и да се помири с миналото.
„Тромпет“ е поема за любовта, която е сляпа за различията; любовта, която вижда зад външните белези и определения. Много силна поетичност носят откровенията на Мили. Докато страничните наблюдатели на семейния им живот се поддават на изкушението от пикантната сензация, вътре в себе си тя успява да съхрани недокоснат образа на съпруга си.
Какво обичаме у един човек? Как да продължим да живеем, когато него вече го няма? Любовта не ни ли прави безчувствени към околните?
„Какво мога да му кажа – че с баща му сме били влюбени, че за нас не е имало значение, че от един момент насетне въобще не сме се и замисляли? Дотолкова не съм се замисляла, че няма как да съм го скрила от него, при положение, че не ми е идвало наум да го скривам.“
Не му е лесно на Колман да живее някъде в периферията на тази толкова всепоглъщаща любов, капсулирана в своето различие, опиянена от своята самодостатъчност. Мили смята, че Колман възприема баща си по същия начин като нея. Трагедията е, че Мили и Джос не могат да „преведат“ връзката си на език, достъпен за останалите. Синът им се явява неволна жертва. Дали изобщо е трябвало да имат деца? И не е ли Колман по-скоро някакво украшение, придаващо легитимност на брака им пред обществото?
Замисълът на Джаки Кей е красив и въздействащ – една вълнуваща полифония от гласове, изпълнени с емоции и спомени. Те, обаче, не бяха художествено равностойни. За мен магията на книгата се наруши, когато гласът на Мили се смени с този на следващите разказвачи. Поетичната линия се накъса с принудените актьорски пози, в които те бяха поставени от общата постройка на сюжета. Особено неубедителен беше образът на журналистката, а и самият Джос се появи по-скоро като далечна сянка, без да разкрива много за себе си.
На книгата й липсва достатъчно цялостност и тези „пропадания“ ми оставиха чувство за известно разочарование в сравнение със силните моменти. Но независимо дали възторгът ви ще продължи на всички страници до края, или както при мен ще се колебае в неравномерна крива, гарантирам ви, че книгата ще остави задълго белег у вас.
