Годината е 1710-а. Гениалният композитор и цигулар Антонио Вивалди е уволнен от поста на учител по музика в “Пиета” – сиропиталище за деца без родители или от извънбрачни връзки, дискретно подпомагано от щедри дарения на заможни персони. Предложението да преподава на частен ученик идва тъкмо навреме, но е доста необичайно – млада дама от богато семейство иска да взима тайно уроци по цигулка, нарушавайки забраната на баща си да се занимава с музика. И двамата съзнават рисковете на тази уговорка, но талантът на Адриана д’Амато и любовта й към цигулката изкушават Вивалди да я приеме.
Споделената музика прераства в споделена любов. Откраднатите часове, изпълнени с интензивно музициране и интимност, създават илюзията за вечност, но връзката им е обречена. Вивалди е свещеник, а на Адриана й предстои да сключи брак, уреден от баща й. Тя е готова да се откаже от бъдещето си като знатна съпруга на богат благородник и да избяга с любимия, но дали той е готов да жертва общественото си положение и музикална кариера?
Действието на романа ни пренася в пищна Венеция от XVIII век – със залязваща слава и богатство, но все така разточителна. Зад фасадата на привидно благочестие всичко е възможно в град, където карнавалът продължава с месеци, стига да се спазват правилата на играта. На неопитната Адриана й се налага да ги усвои, макар и по доста драматичен начин. Свидетели сме на съзряването й, съпроводено от поредица горчиви избори. Постепенно се променя и тонът на разказа – страстно задъхан в началото, мъдро примирен в края.
Личната форма, избрана от авторката, има предимството, че ни въвежда директно във вътрешния свят на героинята, но в същото време ограничава перспективата към преживяванията на останалите персонажи. Неминуемо гледната точка на Адриана доминира над тях и това особено се чувства във връзката й с Вивалди, където на него всъщност му е отредена второстепенна роля.
Хубавото е, че от един момент нататък все пак успях да й се доверя като на разказвач и историята стана по-увлекателна. Личи си работата, която авторката е свършила по ръкописа – независимо от недостатъците (да не забравяме, че това е нейният писателски дебют), тя изгражда и развива героинята си като интересен образ, който се променя пред очите на читателя.
Удоволствието от четенето бе леко смутено единствено от неточностите в превода на музикалните термини. Преводачката Паулина Мичева е подходила съвестно към тях, за което са знак и бележките под линия, но на доста места е допуснала грешката да ги превежда буквално, без да се съобрази със спецификата им.
За мен книгата се оказа неочаквано лична и емоционална, тъй като събуди спомени от ранното ми детство, свързани с първите ми стъпки в цигулковото изкуство. Докосването до гения на Вивалди събуди преживявания – бих го нарекла дори емоционален шок – чиято сила никога не ще забравя. Неизбежно беше да почувствам моментална близост с авторката и любовта й към музиката, художествено изразена чрез образите в книгата.
“Цигуларят от Венеция” (изд. „Софтпрес“) е любовен роман, който няма да ви разкаже много за самия Вивалди, но със сигурност ще събуди интереса към творчеството му. На страниците непрестанно звучи музика и макар че аз лично смятам за (почти) неизпълнима задача да се претвори нейната магия чрез думите, Алисa Паломбо успява да ни убеди в необичайно силната връзка, която тя създава между хората и посланията, които може да предаде. Именно музиката се оказва грижливо пазената тайна, която свързва Адриана с другите героини. И я обвързва завинаги с голямата й любов дълго след като страстите са изтлели.