„В памет на паметта“ (изд. „Жанет 45“) е литературен експеримент на поетесата Мария Степанова, който в Русия е посрещнат възторжено, засипан е с куп награди* и е обявена за най-важния руски роман на 2017 г.
Критика и публика го приемат с учудващо единомислие. Романсът, както го определя авторката му, впечатлява с високия си стил, богатия и на моменти разточителен език и методичността, с която разчопля въпросите за тъканта на паметта и значението ѝ за съвременния човек. Степанова признава, че цял живот се е подготвяла да напише тази книга и че нейната цел не е да дава отговори.
Представете си дом, задръстен от вещи, дневници, снимки и писма, където всичко незначително е ценно, а единственият начин да се придвижваш в пространството е на пръсти. Представете си къща от спомени, в която вече никой не е в състояние да си спомни истината. Представете си стопанина на този малък свят, който живее с надеждата, че ще се остане в паметта на своите неблагодарни роднини.
С този обгърнат в метафори образ започва книгата си Степанова и, опряна на него, изгражда масивна конструкция, чиито материали са родовата (авто)биография, есето и документалния роман. Резултатът е песен за възхвала на героите от миналото, обвита в меланхолично настроение.
Те изобщо нямат за цел да обясняват нещо на някого (освен на себе си, но в такъв галоп и с такъв бързопис, че тук-там е трудно човек да възстанови какво точно е имал предвид писалият). Това е обикновен хладилник – или, както е било навремето, ледник, място за запазване на бързоразвалящия се продукт на паметта, територия, на която се трупат свидетелства и потвърждения, веществени залози за невеществени отношения, ако се възползваме от формулата на Гончаров.
[…]
Сякаш главната задача на всяка записка, на всеки ежегодно запълван том е била именно да остави сигурно свидетелство за външния си живот – а истинския, вътрешния, да остави скрит. Да покаже всичко. Да скрие всичко. Да се пази вечно.
Какво толкова е ценяла в тези тетрадки?
Животът се самоизяжда, за да съществува. Всичко изчезва, за да се прероди. В бесния бяг на времето смисълът убягва, а сянката на небитието става все по-тежка.
Мария Степанова (снимка: ndk.bg)
Парадоксално човек върви към миналото и му се иска да го помнят, но това не е възможно заради същността на паметта, която е склонна да си въобразява и доизмисля. Изображенията, спомените и предметите повече ни заблуждават, отколкото да ни дават верни отговори за онова, което е било, защото улавят единствено изчезващото. Те имат значение само в своето настояще.
Би могло да се надяваме да сглобим от всичките тези предмети мъртвия Озирис, колективното тяло на семейство, което вече не е в дома си. Всички тези откъслечни спомени и парченца от стария свят безспорно съставят някакво цяло, надарени са със специален вид единство. Това цяло, непълноценно и непълно, състоящо се повече от празноти и липси, ще бъде не по-лошо и не по-добро от кой да е човек, изживял своето и оцелял, по-точно от неговия неподвижен финален corpus.
„В памет на паметта“ се опитва да отговори доколко справедливо е това безвъзвратно изчезване? Къде отиват изгубените във времето? Защо постоянното създаване на лична митология прави живота по-поносим? Защо всяка прашинка на миналото е важна, но също така е и завинаги забравена?
В три части с по девет, десет и четири глави и няколко „неглави“ Мария Срепанова наслагва детайли от историята на своя род – бележки, писма, снимки, картички (търсете българската следа), предмети, общи спомени. Разстила ги по пода на своята въображаема „романсова“ къща, за да се опита да конструира миналото, да го съживи като почит към своите мъртъвци. Може би и към нашите. В почит към нас утре.
* На книгата последователно са присъдени и трите най-престижни руски литературни награди – специалната награда „Изборът на читателите“ на премията „Ясна поляна“ (2018), Националната литературна премия „Большая книга“ (2018) и литературната наградата „НоС“ (2019).
Можете да поръчате „В памет на паметта“ от Ozone.bg с безплатна доставка и 10% отстъпка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката ви.
