Не я четете навръх Коледа. В нея злото побеждава и никое канче греяно вино, меденка или ангелче, кацнало на върха на елхата, няма да успее да неутрализира асидното чувство в стомаха, че нещо с този свят не е наред. И то не литературният свят, а онзи неизбежно реалистичният – с разхвърляните човешки тайни, мании, наркотици, смърт, сленг, власт и използвани презервативи. И това чувство тревожи часове след като си затворил глухо задната корица на „Вакантен пост“ с нарисувана готическа куличка и кръжащи около нея птици, вероятно гарвани.
Обичам Роулинг, защото съм зверски детайлист и фактът, че на нея ? стигнаха едва седем книги да разкаже една-единствена история, ме прави агресивен защитник на тезата, че „Хари Потър“ е поредицата на Милениума. Уважавам до ръба на мозъчната си кора цялото световно книжно минало, но по стечение на обстоятелствата моите съзнателни спомени от изпитването на почти физическа агония в очакването на това нечия творба да бъде преведена на български език, са свързани именно с тази поредица. Ето защо последните две книги от нея бяха изгълтани още горещи и на английски. „Вакантен пост“ също, а първите хапки бяха в Австралия.
Да четеш чуждестранна проза в оригинал е като да слезеш и да си направиш сандвич в кухнята на автора – винаги има риск да не можеш да намериш белачката за краставици, но стига да обичаш достатъчно много сандвичи и да си готов в даден момент мъничко да ти загорчи, светкавично се ориентираш в обстановката и още на третата страница започваш да се чувстваш като у дома си. И трите пъти с Роулинг имах едни 7% лексика, дълбоко задрямала в пасивния ми речник, но така дори е по-забавно – отгатваш контекстуално смисъла и никога не бъркаш, защото тази жена е дяволски добър разказвач на пълнокръвни човешки истории. Мнението ми за книгата?
Бях скандализирана.
Когато видях рекламата за pre-order в Dymocks на George Street в Сидни, приех за крайно космически знак от съдбата съвпадението, че навръх рождения ми ден един от любимите ми автори пуска в обръщение новия си шедьовър; този път – планетарно дългоочакван роман за възрастни. Два дни по-късно вече преобръщах едно сърфистко градче на ръба на Бариерния риф, за да се сдобия с моето лично огромно червено-жълто копие на книгата. После я оставих само докато си опаковах багажа, а на опашките за check-in на летището я държах в ръцете си като някакво яркооцветено маорско дете – трикът, с който куфарът ти олеква с килограм и нещо. Четох я в 13 от 15-те часа полет от Сидни до Абу Даби, после в 9 от 11-те часа престой в Абу Даби, после мислех, че ще умра от недоспиване, но продължих до Атина и когато най-после кацнах в София, се чувствах като Индиана Джоунс, който не просто се беше върнал без ухапвания от австралийски тайпан, но на всичкото отгоре носи в себе си рядко великото знание защо „Хари Потър“ и „Вакантен пост“ нямат нищо общо помежду си освен автора.
Във „Вакантен пост“ се разказва за привидно спокойния живот в малко британско градче, където едно конкретно събитие изправя няколко съвременни семейства пред предизвикателството да съсипят животите си в името на това да спечелят битка за промяна на статуквото. В съседство е призрачно предградие, в което хероинът е закуска за шампиони, а жаргонът и упадъкът буквално полепват по кожата на лицето и ръцете, докато стискаш книгата и потъваш в параграфите, оплискани от неочаквания език на Роулинг. Стилът си е нейният – висок, увлекателен до пристрастяване, с блестящо разбиране за тийнейджърското самосъзнание. Сюжетът е изпълнен с всички заплетености, които доволно очаквах да получа. Писателите с кристално чиста мисловна нишка явно могат да пишат красиво и за джънк, което беше и моята първа изненада: романтичният стил в „Хари Потър“ очевидно ме беше разглезил и въпреки че знаех, че „Вакантен пост“ е предназначен за възрастни, нецензурните изрази в романа често пъти ми идваха малко в повече дори на английски.
На няколко пъти буквално скрих страницата с длан: сексуалните сцени изскачаха толкова ненадейно, че се изчервявах само при мисълта, че ирландецът (съсед по седалка) може да наднича в книгата ми. От една конкретна несексуална сцена с почти суициден акт на самопричиняване на болка ми прилоша откровено и тогава си казах: „Браво, Джоан!“, защото ако един автор успее да те накара да припаднеш от прочетена кръв, значи всичко е наред с този автор. Що се отнася до героите в сюжета – все още ги обичам, мразя и знам точно как изглеждат, съживени толкова майсторски и въплъщаващи толкова широк спектър от психологически съдбоносности, че читателят лесно може да се заблуди, че не Бари (не ви ли напомня на Хари?), а самият той е ангажиран с това да кръстосва мистичния провинциален Пагфорд и да сменя подгизналите пелени на наркоманското синче Роби (домашното духче Доби от „Хари Потър“ ми беше слабост). Действието се развива в 21-ви век и ако „Хари Потър“ на моменти ме връщаше в други литературни епохи, „Вакантен пост“ си има молове, парчета на Риана и диалекта на модерен Лондон за разнообразие.
Моята препоръка: тотален must-read и най-добрият подарък за коледно-новогодишните празници въпреки липсата на хепиенд. Няма нищо по-хубаво от това да започнеш на чисто с прозрението, че може би хората са изначално лоши, но ние просто трябва да се опитваме да бъдем добри, защото твърде често сме водени от стереотипите и предварителните си очаквания към другите, а тези другите доста често са способни на неподозирани добри дела.
Дайте шанс на Роулинг да ви го докаже.
На 17 декември „Вакантен пост“ се появи официално и на български от издателство „Колибри“.
Прочетете още за Джоан Роулинг в „Големите“
