“Пет годишни времена” – вторият роман на Валентина Мизийска (изд. „Ентусиаст“), вече е в ръцете на своите читатели. Следвайки успеха на “Трети шанс” (изд. „Ентусиаст“), книгата поставя фокус върху любовта и сложните отношения в модерния свят. Минути след премиерата на книгата, в препълнената книжарница Greenwich Book Center, поговорих с авторката за вдъхновението зад книгата и пътя на написването ѝ.
Разкажи ни за вдъхновението си и писането на „Пет годишни времена“, защото, както чухме на премиерата на книгата, имаш изключително интересна история за споделяне.
Вдъхновението за историята от романа дойде преди доста години от едно много приятно парче от албума „August“ на Ерик Клептън – песента „Walk Away„, чиито автори са Марси Леви и Ричард Фелдман. В нея се пее за жена, която оставя след себе си диря от сълзи, и обръщението към нея, някъде към средата на песента, е „ще те изчакам, докато го целуваш за довиждане, разбий неговото сърце, не моето“. Бях адски впечатлена и в главата ми веднага започнаха да се въртят мисли кое прави една жена толкова изключителна, че един мъж да каже такова нещо, кога някой би бил готов да споделя любимата си, защото в противен случай не би могъл да си представи живота си без нея, какъв човек би казал тези думи, през какво е минал, какъв живот е заменил за този с връзка като тази.
Да не казвам, че още тогава осъзнавах, че в такава комплексна история е редно да се прочете и женската гледна точка, а защо не и да се видят и гледните точки на всички замесени. Страшно малко ми трябва, за да започна да въртя в главата си сюжети, да измислям предистории, характери, сцени с предизвикателства и особено обрати в историята. И сега си представи как, за да не изгубя някоя ценна идея, постоянно си записвам диалози, планирам последователност от сцени, където и да съм, когато и да е, върху каквото и да е, докато пътувам за работа, докато чакам на спирката, докато стоя пред лекарския кабинет или стоя на сянка на някоя пейка в парка, а детето ми се люлее на люлката. Дори нямам спомен колко време съм писала историята, знам само, че постоянно намирах с какво да я редактирам и като я завърших един ден… Тогава осъзнах, че всъщност въобще не съм започнала откъдето трябва, а само съм пресъздала сложната ситуация от песента. Заключих първоначалния ръкопис и започнах да пиша наново – от първите срещи, очарования и разочарования, вътрешни борби, компромисите в името на любовта, последствията от всяко решение, да навържа героите един преди друг. В един момент се роди и идеята ми за романа „Трети шанс“ – не ме питай как се пишат паралелно две истории. Щом излезе дебютният ми роман, дадох всичко от себе си, за да завърша „Пет годишни времена“.
По-лесно ли се разказва история от името на жена, както в “Трети шанс”, или се говори от името на мъж, както е в преобладаващата част на “Пет годишни времена”?
За мен е едно и също предизвикателство да пресъздавам женска и мъжка гледна точка – всички сме хора, всички обичаме, всички летим, докато сме влюбени и в нас са влюбени, и всички кървим, когато любовта ни е несподелена или е поставена пред изпитание. Все още обаче не се осмелявам да пиша повествование от първо лице на мъжки образ, задоволявам се да го следвам като разказвач, да улавям емоциите му и тук-там изпусната негова мисъл, докато с женските образи плувам в свои води. Да бъда дъщеря, съпруга, майка, партньор във връзка – това сама съм го играла, знам как бих реагирала, страдала, сърбала попарата си, бих се разпадала и се събирала отново. И по-свободно разгръщам фантазията си и почти ежедневно с изненада установявам, че сама не се познавам. Поради което просто продължавам да се предизвиквам и изпитвам границите си в различни образи – върху безопасната територия на белия лист.
Изкуството е вплетено в ДНК-то на този роман. Каква е ролята му в твоя живот и защо вмени на героите си тази страст по създаването на живот върху платно?
Обожавам изкуството във всяка форма. Уникален начин да въздействаш и да се изразиш, да достигнеш до всеки. Когато бях малка, майка ми ме записваше на всякакви кръжоци – свирила съм на пиано, рисувала съм, правила съм скулптури от глина, редила съм мозайки от камъчета и стъкло. Не се задълбочих в нито едно от всичките, не ги превърнах в професия, но през годините успешно бягах от натоварването в ежедневието си чрез рисуване, моделиране, рисуване по стъкло, а по време на една сесия като студентка направих макет на триетажна къща с разпределението на стаи, коридори, стълбища… Усещането да вършиш нещо с ръцете си, докато мисълта ти танцува свободно, е несравнимо. Исках героите ми да имат свободата да анализират ситуации, да вземат решения и да създават изкуство от емоцията си, докато работят. Затова двама са художници, един е музикант, един е архитект. Имам и археолог – нуждаех се от вглъбен в човешкото минало и собствената си история човек, който да изиграе важна роля в настоящето и да обърне играта, когато уж всичко се е подредило.
Преобръщането на перспективата в романа ме хвана неподготвена. Разкажи ни повече – защо избра този похват на разказване, за да “заключиш” историята?
С изключение на първите трийсетина страници и последните десет, всяка страница от романа е написана в реда, в който се чете в книгата. Като човек, който много е чел и много е писал за конструкции на романи, планиране на сюжети, изграждане на герои и ангажиране на читателите, започнах като по учебник – един мъж в разцвета на силите си, с уреден живот и успешна кариера, изживява началото на края на поредната си съвсем обикновена връзка. Постлах си условията, създадох очакванията за промяна и го оставих да реагира на изненадващите обрати в собственото му съществуване. Какво му трябва на човек – нещо по-хубаво, вълнуващо и непредвидимо, и той вече няма да е същият. Само че, за да го докарам до границата му на издръжливост, го забърках в „невъзможна“ връзка. Кой е човекът, който би водил битката със себе си, кой би приел условията на играта? Дадох му минало, което да го направи податлив на „нарушения“, да е готов на жертви. И точно когато той реши, че познава правилата, смених гледната точка. Върнах историята назад, преди този човек на срещне тази млада жена. Исках да проследя как друг преди него се е справял с „правилата“ – как е преминал през връзка с нея, как е преживявал катаклизмите си, дали е оцелял. А после – още по-назад, до отговора на въпроса “Защо така се случва в играта?”. Когато стигнах до началото, реших да сложа рамка на историята, и изненадах главната си героиня с ново начало.
Връзките в “Пет годишни времена” са сложни и преплетени, каквито са и в живота. Разкажи ни малко повече за тях и как се създават връзки в роман?
О, с много внимание към детайла и с голямо удоволствие ги създавам. Като се подпирам на наблюдения или личен опит, четене на добри автори и гледане на добри филми.
За мен добрата история е тази, която разказва за отношения, за сложни събития в живота, изследва промяна и проследява ефекта ѝ върху всички свързани герои от сюжета. Ако някой преживява катаклизъм, няма незасегнати страни, всеки в пряка връзка с него ще е ощетен, ако държи на него, или ще е доволен, ако падението на първия е било от такава важност. Една история за извънбрачна връзка например никога не засяга само двама, нищо, че двамата си мислят, че Земята се върти около тях. Някой от официалните партньори ще забележи промяна, приятел или колега ще си обясни нещата логично, някое дете ще усети, че родителят му вече не е същият човек. Такива връзки винаги видоизменят досегашните отношения и никой не може да остане безразличен. Когато предадеш сестра си, това не е като да изневериш на любимата си марка кафе. Да се намесиш в чужда връзка, не е като да влезеш в магазина и застанеш на опашката, докато ти дойде редът. Дори когато ти се роди дете, започваш да живееш съвършено различен живот, следваш нови правила, съобразяваш се, пренебрегваш навиците си, досегашната си роля и това невинаги е комфортно.
Смятам, че със сложните истории не просто задоволяваме читателския глад за драма, а показваме, че за някои събития си струва да се помисли. И истината е, че обичам да гледам на една история от повече страни – просто когато има силни чувства, когато има разтърсване и промяна, има множество засегнати.
Твоят блог за творческо писане BGStoryteller е любимо място на много от нас. В него има изобилие от съвети за млади автори, за прохождащи разказвачи на истории. Какво обаче би посъветвала автори като теб – вече издали успешен дебютен роман, но опасяващи се, че втората им книга няма да надскочи този успех?
Съветът ми би бил един и същ, независимо дали го адресирам до начинаещи или издавани вече автори: Пишете, когато имате какво да кажете, когато вдъхновението напира отвътре, когато въпреки напредването на историята, тя все повече се разгръща. Не пишете, защото от вас просто се очаква да продължите да пишете, не пишете, за да блеснете с оригиналност, не пишете, защото всички други пишат. Историята трябва сама да се движи отвътре, вие сте само този, който е отговорен за това тя да не се разпилее.
Три, пет, а ние очакваме следващ роман, в който ще заплетеш нещо със “седем”. Но преди това, предизвиквам те да ни споделиш седем от твоите любими книги, вдъхновили те да пишеш и обичаш.
„Птиците умират сами“ на Колийн Маккълоу
„Шогун“ на Джеймс Клавел
Трилогията „Милениум“ на Стиг Ларшон
„Домашни правила“ на Джоди Пико
„Тайната история“ на Дона Тарт
„Малък живот“ на Ханя Янагихара
„Образована“ на Тара Уестоувър
Романът „Пет годишни времена“ от Валентина Мизийска можете да купите с 5% отстъпка от Ozone.bg с код azcheta23q1.
