Някъде там, по света, където едно младо, българско момиче е поредният емигрант – от онези, които вярват, че ще могат да живеят като всички емигранти – „с нов език, навици и идентичност”.
Градче на име Берген, Норвегия.
Момичето се казва Марина. А момчето – Едуард. Една любов от пръв поглед. Клиширана, по време на полет до Ню Йорк, когато Марина е младата стюардеса, говореща четири езика, а Едуард – слаб и плах мъж, който си поръчва вегетарианско меню, след което коняк с кафе. После заживяват заедно.
Тя обича да снима с часове, той е музикант и свири по различни пъбове и понякога на улицата, ако времето е хубаво. От начало всичко е розово, докато фактът, че са от различни държави и нямат „равен старт“ не започва да пречи в отношенията им, някъде след около година. Тогава караниците всеки ден започват „да изяждат любовта им, докато не остава нащърбен крайшник“. Нищо учудващо, предвид различните ценности, с които са възпитавани. Пък и всеки си има „черни дупки” и Марина не е изключение. Опитът ѝ за самоубийство е неочакван, но за нея скокът от високата скала я кара да се чувства отново свободна и след като оцелява, не след дълго започва да мисли за повторен скок.
Снимка: Licata.bg
И така Петко Славов започва да ни разказва историята на двама души в своя дебютен роман „Въпреки любовта“ (изд. „Жанет 45“) – уж небрежно, уж сме си добри познати и той просто ни въвлича в живота на свои другари. Стилът е лек, ефирен, страниците се преплитат сякаш в една мелодия от песен, която ти е хем странно и до болка позната, хем пак искаш да чуеш финала. Неслучайно направих такава асоциация, в книгата има множество музикални препратки – все пак и самият автор е музикант, обиколил света, при това и с дългогодишен опит в бенда на шоуто на БНТ „Нощни птици”. О, този опит си личи, определено си личи в сюжета! И макар не всички споменати песни да ми бяха познати, тази страст, която Славов видимо е вложил в изграждането на романа, някак увлича и грабва читателя. Това безспорно откроява “Въпреки любовта”.
Много ми допадна и правдопобният начин, по който писателят изгражда своите главни герои, а и някои второстепенни, не по-малко важни за цялостта на историята. Достатъчно добре, за да заприличат на реални личности, в които можеш спокойно да припознаеш себе си или някой твой близък. Предимство е, когато обичаш, да наблюдаваш хората и явно Славов е научил добре своите уроци в това отношение, щом успява да създаде такива плътни и живи образи. По лични причини случките в ирландския пъб ми останаха любим момент, както и пътуването до България на Марина и Едуард. Подбрах си доста цитати, но този ми остана любим, почувствах го свой:
“Щастието е време на застой. Вечното чакане на опашка за проклетото щастие.”
“Въпреки любовта” е изненадваща, очарователна и много приятна книга, която се чете на един дъх. Прочетох я толкова бързо и ненаситно, че трябваше да си оставя месеци да я осмисля и пак да се върна към нея за втори прочит. Има истини в нея, които нагарчат и изискват време да ги преглътнеш. Има тъга, има откровеност, има много самота, реалност, живот.
Има и много любов. От онази, която изисква компромиси, в която понякога единият се опитва да “угажда”, докато другият “унижава”, в която все някой неизбежно “превъзхожда” другия, но накрая тези двама души пак се събират, защото “толкова много хора се разминават, когато може би са един за друг”, а и „всяка песен и всеки човек се нуждаят от необходимото внимание, за да продължат да живеят…”.
Какъв по-добър начин от това да живееш без да порастваш и същевременно да продължаваш да обичаш, сякаш утре светът няма да го има…
Можете да поръчате „Въпреки любовта“ от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta22q3 при завършване на поръчката си. Вижте всички кодове за отстъпка за читателите на “Аз чета”.
