Чела съм „Великият Гетсби„ преди около 10-на години и тогава не ме впечатли. Но да кажем, че бях по-млада и романтична и ме интересуваше повече любовната история, и не е учудващо, че съм останала разочарована, тъй като представата ми за любовта беше доста по-семпла и в черно-бяло. Така че с новата екранизация на романа, която излезе миналата седмица, реших да дам нов шанс на историята с втори прочит и да видя как ще я възприема.
Резултатът е, че отново не ме трогна любовната история. Но макар и тя да е в основата на сюжета, Фицджералд иска да покаже обществото през 20-те години на 20 век и неговите ценности. Въпреки това „Великият Гетсби“ не се нарежда сред книгите, които ще оставят траен отпечатък в мен.
Животът на богатите и техния безцелен и безмислен живот трудно могат да ме запленят и заинтригуват. Но признавам майсторството на Скот Фицджералд да изгради доста пълнокръвни характери, които отблъскват със своя фалш и безнравственост. Или както сам Ник Карауей ги нарича, „пропаднали хора“.
Действието се развива през очите на Ник, млад брокер, който пристига в Ню Йорк, за да работи. Там по случайност става съсед на Джей Гетсби, тайнствен милионер. Ник се оказва негов посредник за срещата му с Дейзи Бюканън и довереник на миналото му, за което всички гадаят. И така неволно става свидетел на любовния триъгълник между Гетсби, Дейзи и Том, съпруга на Дейзи.
Още в първите страници на романа образите на Дейзи и Том са показани в своята пошлост и празнота и колкото й да очаквах някаква промяна, няма такава. Дейзи е млада жена, чийто свят Фицджералд описва по следния начин: „изкуственият й свят ухаел на орхидеи, бил изпълнен с приятен, весел снобизъм и с оркестри, които определяли шлагера на годината, вливайки тъгата и съблазънта на живота в нови мелодии. Цяла нощ саксофоните ридаели, изтръгвайки безнадеждно звуците на „Бийл Стрийт Блус“, докато стотина чифта златни и сребърни пантофки се тътрели по блещукащата прах. В сивия час на следобедния чай винаги имало стаи, в които непрестанно туптяла тази сладостна треска, и тук-там се мяркали нови лица, довеяни като листа на роза под тъжните звуци на корните.“
Единственото преимущество на Том Бюканън са неговите пари (ако това може да бъде положително качество), той е показан като грубиян и расист. В крайна сметка Дейзи и Том се оказват точно един за друг.По-сложен е образът на Джей Гетсби, човек с огромна амбиция, който от беден и никому неизвестен офицер се превръща в изключително богат човек. Но и самия Гетсби не е напълно положителна личност, макар и да ми е по-трудно да го определя. Това е един самотен човек, обсебен от любовта си към Дейзи, напълно сляп за нейните недостатъци и реалността. Може би някои биха сметнали за романтично силното му желание да се бори за Дейзи и твърдата му вяра, че може да повтори миналото, но за мен е глупост. И в крайна сметка любовта му води до неговата гибел.
Фицджералд описва американската мечта чрез Гетсби – парите и общественото положение, които не му донасят щастие. Върхът на празнотата и циничността на обществото е, когато на погребението на Джей Гетсби присъстват само Ник Карауей, бащата на Гетсби, слугите му и един единствен човек от многобройните гости на пищните му партита, чието име така и не се разкрива от автора.
Все още не съм гледала филма, но трейлърът е достатъчно впечатляващ, за да предаде бляскавостта и разкоша на партита на Гетсби и декадентската атмосфера на епохата. И както се случва винаги, българските издателства се възползваха от премиерата на филма и на пазара има 3 нови издания на романа. Аз лично съм раздвоена дали това е положително или не за привличане на читателя.
Тъжно е, когато знаеш, че към романа ще посегнат само заради филма, но от друга страна, няма лош похват, който да стимулира четенето. Моята препоръка е, прочетете книгата преди да посетите киносалона!
