Италия рядко се нуждае от повод, за да бъде разказвана. Понякога този повод идва от екрана, както с новия пети сезон на Emily in Paris, който напуска френската столица и се разгръща между Рим и Венеция. Понякога идва от книгите. Неслучайно след първия сезон историята намери продължение и на хартия, включително и на български („Емили в Париж“ от Катрин Каленгула, изд „Сиела“, преводач: Марианна Панова). А понякога Италия просто те среща там, където думите живеят най-дълго – сред книги, вестници и случайни открития.
Венеция обаче не влиза лесно в сюжет.
Тя не е град за бързо разказване. Денем е история – пластове от камък, власт и памет. Вечер се променя. Става по-тиха, по-плътна, почти интимна. Такава я видях аз, почти мистериозна, покрита с мъгла, която от време навреме слагаше було върху старите сгради, а после ги разкриваше. Архитектурата на Венеция е уникално съчетание от византийски, готически, ренесансови и барокови стилове, отразени в пищните дворци, величествени църкви и мостове около мрежата от канали, особено Гранд Канал, като всичко това е изградено върху вода, формирайки жива картина, съчетаваща история, изкуство и инженерство. Там открих и нея – една книжарница, която пази историята от водата. С какво ли? С гондоли!
Книжарницата, която прие водата
Докато проверявахме списъка с интересни туристически места, нямаше как да пропусна книжарница, и то книжарница, която не се страхува от „високата вода“. Историята на венецианската Libreria Acqua Alta започва през 2002 г., когато Луиджи Фрицо, родом от Виченца, но влюбен в града на лагуната, решава да реализира уникален проект. Неговата креативност, оформена от многобройните пътувания, които е предприел през годините, намира израз в едно необикновено място, което автентично улавя Венеция. Името ѝ не е поетично хрумване, а буквално описание – acqua alta са периодичните приливи, които редовно наводняват части от Венеция. Вместо да се бори с водата, книжарницата я приема. И четирите дни, които прекарах във Венеция бяха придружени с дъжд, но така и не стигнахме до гумените ботуши дъждобраните или рампите, изградени за придвижване над „високата вода“. И ако погледнем изцяло професионално – кризисният пиар на Венеция работи отлично. Но да се върнем на книжарницата.
В Libreria Acqua Alta книгите не са на рафтове. Те живеят в лодки, гондоли, вани, касетки, подредени така, че при покачване на водата да останат защитени. Практично решение, което с времето се превръща в символ – на устойчивост, но и на философия. Колекцията е пъстра и неелитарна: италианска литература, история на Венеция, албуми, комикси, използвани и редки издания, карти, малки хартиени съкровища. В задния двор има стълбище от стари енциклопедии, което води към канала – едно от най-фотографираните места в града. А между книгите се разхождат котки, сякаш това винаги е било тяхно място.
Разлиствах книги на италиански – сред тях издания за Казанова, фигура неразривно свързана с Венеция и с Двореца на дожите, който бях посетила по-рано същия ден. (Обиколих и до една килиите, в които са държани затворниците. Дворец и затвор, не въздишка, а истински ужас може да изпита всеки посетител на подземията или подводията?! Казанова обаче е избягал, защото е бил затворен на тавана…)
Историята в книжарницата сякаш се движеше сама между страниците и улиците. От книжарницата се излиза директно към канала. Стъпваш върху книги, подредени като стълби, и за миг оставаш над водата. Не като турист. Като читател. Въпреки тълпата от хора, които обаче съвсем внимателно пипаха книгите, не като стока, а като експонати, мързеливо ни поглеждаха няколко котарака. Пазителите на книгите.
Италия и навикът да се чете
На пръв поглед Италия не е сред държавите с най-високи нива на четене в Европа. Но последните данни от Италианската асоциация на издателите (AIE) за 2025 г. показват нещо по-нюансирано: около 73% от италианците между 15 и 74 години са прочели поне една книга през последната година – печатна, електронна или аудиокнига. Това са над 32 милиона души.
Важно е обаче как се чете. Данните показват силни регионални различия – в Централна и Северна Италия делът на четящите достига 77%, докато в Южна Италия и на островите спада до около 62%. Четенето е по-силно свързано с градската културна среда, с достъпа до книжарници, библиотеки и културни пространства, отколкото с масов навик.
Печатната книга остава централна. Въпреки ръста на дигиталните формати, хартиеното издание продължава да бъде предпочитано, особено при художествената литература, албумите, книгите за история и култура. Италианският читател не е непременно „многоброен“, но е лоялен – чете по-малко заглавия, но с внимание и отношение към самия предмет книга.
В този контекст места като Libreria Acqua Alta не са екзотично изключение, а естествено продължение на читателска култура, в която книгата е обект, памет и жест – не просто съдържание.В Италия вестникът не е просто носител на новини. Той е ритуал – чете се с кафе, на бара, прав, между разговори. Чете се бавно.
Сходна е ситуацията и при вестниците. Печатният тираж в Италия намалява – тенденция, валидна за цяла Европа – но читателската база не изчезва, а се трансформира. Данните на Audipress за 2025 г. показват, че водещите италиански вестници продължават да имат милионни аудитории.
La Gazzetta dello Sport остава най-четеният всекидневник с около 2.1 милиона читатели, следван от Corriere della Sera с около 1.7 милиона. Това са числа, които показват, че вестникът все още има социална тежест, особено когато е свързан с ясно разпознаваема идентичност – спорт, политика, култура, мнение.
Същественото е, че четенето на вестници в Италия не е само информационно, а социално преживяване. Вестникът се чете на бара, с кафе, между разговори. Дори когато съдържанието се следи онлайн, хартиеното издание запазва символна стойност – като начало на деня, като ритуал, като жест.
През 2025 г. Corriere della Sera достига над 30 милиона средномесечни уникални потребители онлайн, което показва, че италианският читател не изоставя вестника, а го следва между формати. Печатът и дигиталното съществуват едновременно, не като конкуренти, а като различни скорости на четене.
Последната будка
Нямаше как да пропусна да си купя вестник от Венеция. От години събирам вестници от градове, които съм посетила, и от такива, които съм преживяла чрез другите. Приятелите ми знаят за тази моя слабост и ми носят вестници, списания, брошури.
А Венеция е лабиринт. И онази, същата вечер с Двореца на дожите и книжарницата, докато търсехме място за вечеря и градът потъваше в сумрак и тишина я видях – последната вестникарска будка. Продавачът вече прибираше изданията в чантите си.
Почти на шега, почти без надежда:
„Scusi… Corriere della Sera?“
Той се усмихна. Извади вестника. После още няколко списания. После мостри на козметика и парфюми. Не по задължение. А защото някой се беше върнал специално за хартия. Разделихме се с едно истинско „Grazie“ – „Grazie“.
Нещата, които остават
Сериалите показват Венеция като красива сцена. Но за мен градът остана в друго измерение. Между канала, мостовете, потопените сгради, Венеция е и книжарница, в която книгите не потъват, във вестник, спасен в последния момент, в жеста на човек, който разбира защо хартията има значение.
И днес, в свят, който все по-бързо скролва, Венеция напомня, че някои неща трябва да се разлистват. И че понякога най-сигурното място за думите е точно там, където водата е най-близо.
И ако има нещо, което такива места ни връщат, то е времето да четем (почерка на изкуството, историята зад големите порти, решетки или последен отблясък светлина) без да бързаме. А Емили? Нея ще я очакваме отново и в сезон 6.
