„Вера“ (изд. „Милениум“) на Александър Снегирьов е една от последните книги, които четох, и първата, която ме е озадачавала толкова силно, че не съм сигурна какво мисля.
Гледай, слушай, запомняй и живей.
„Вера“ е кинематографичен роман, който едновременно е и сюрреалистичен, и натуралистичен. Действието е задъхано, а образите са щрихирани. Историите на три поколения – на бабите и дядовците, на майките и бащите, на Вера и връстниците й – създават картината на външно и вътрешно опустошение, но също и на победата на живота.
Вера е жената, която решава, че трябва „да приема всичко и да се подчинява на всичко“, но се разпада „в хаоса на собствената си неприспособимост“. Драмата й се състои в липсата на обективно знание за себе си (и за човека изобщо) и неуспеха й да състави оценка на собствените си желания. Или накратко, тя не знае какво иска и е водена от прищевките на времето, в което живее.
Казвам всичко по-горе с уговорката, че предполагам неговата валидност. Също предполагам, че „Вера“ е метафора за Русия във времето на „най-страшната война в историята на човечеството“ (Втората световна) до наши дни.
Ако обособяваме различни видове писане – мъжко и женско, добро и лошо – склонна съм да мисля, че има и руско писане, което разпознавам по специфичното майсторство при боравене с езика, оставящо усещането за поезия в проза, и витаенето на призрака на така прословутата „руска душа“.
За себе си ще приема „Вера“ като експеримент, който обогати читателския ми мироглед. Ако ви се чете нещо, за което няма как да бъдете подготвени – книгата на Александър Снегирьов е за вас.
