Tрудно е да пишеш за „Виeнски апартамент“, без да мечтаеш, без да плачеш и най-вече – без да си завит с дебело октомврийско одеяло. Невъзможно е да разказваш за книгата, без да завиждаш на Радостина Ангелова за умението й да рисува най-красивите приказки с пожелателен, но не и гарантирано хубав край.
Времето и цветовете, които ми правеха компания докато четях, изграждаха стари дувари, зад които често си представях, че се намира бъдещият ми дом. Когато се разделих с последната страница, започнах да се обличам с няколко ката дрехи, за да продължа да пътувам въпреки сезона. Наложи се да призная пред себе си, че трудно понасям раздялата с първия прочит на книги като тази.
И сега, докато се опитвам да разкажа за нея с думи, различни от „Прочети я!“, затварям очи, стискам ги дори, и отново възпроизвеждам в съзнанието си знахарките и техните предсказания, детските сънища, приспивните лунни приказки и легендите, предавани от старите баби. Протягам ръце и се опитвам да докосна вечерите, които смучат ментови бонбони. Чувам подрънкващите антикварни ключове и историите на хора, които отдавна не пътуват и на такива, които се опитват да проектират детски стаи.
В името на сюжетната фактология – главната героиня не е виенчанка, но не е и виенски турист. Снегът на австрийската столица хрупа под новите й ботуши, а близо до апартамента, в който се е настанила временно и между чиито стени търси решения и отговори, е открила кифлички с мак. От любимите й. Не й се налага да ги избира между други видове. Единственият въпросът е с кого да ги сподели. Докато върви към отговора му, се учи да си бъде самодостатъчна. И за да бъде приказката пълна, в нея, разбира се, има и мъж. Или както се казва – ако в първо действие имаме наемател на апартамент, във второ на сцената трябва да се появи и хазяинът. Но нека читателите не се подвеждат – не следва нищо банално, напротив – „Виенски апартамент” е удивителна, която напомня, че винаги можем да си стегнем куфарите. Дори и след най-хубавия сън.
А дали докато пътуваме не е възможно да се разминем и никога повече да не се прегърнем със сродната си душа? И дали по пътя търсим половинката си, или по-скоро се надяваме да попаднем на двойника си и да се огледаме в неговите очи? Дебютният роман на Радостина Ангелова не дава универсални отговори. Но ни кара да се замислим, че когато хората се губят, то е най-често, защото вместо да палят светлини, допускат паяжини.
За себе си зная, че всеки път, когато съм на път, се движа към своя дом. Или поне се надявам да е така. Докато стигна, ще продължавам да колекционирам топли книги за бъдещата си библиотека. Густав Климт и неговата целувка, макар и на корица, вече имат резервирано място.
Вижте и ревюто на Габриела за „Виенски апартамент“ и „Имаго“. Можеш да разгледаш още специалния ни читателски пътеводител към романа „Имаго“.
