Виктор Варошкин и Мартин Маровски: Катеренето е формиране на собствен сюжет

„… отказвам да приема живота си за даденост, която да претапям с апатия и леност. Вместо това го събирам в шепи и го изсипвам в окото на бурята. И се опитвам да остана човек – на място, което не е за хора…“

„Нека бъдем честни. Понякога алпинизмът избива хора, а отдолу се подписва с „романтизъм“
Виктор Варошкин, „Гранитни Алпи“, статия за сп. 360°

Виктор Варошкин и Мартин Маровски на 6 януари направиха първото българско изкачване на връх Серо Торе, Патагония, Южна Америка. В екип с Руслан Вакрилов и Григор Вътев реализираха основната цел на експедиция „Опашката на Дракона” 2015-2016 след едногодишна подготовка и един месец лошо време. Най-добрите ни алпинисти в момента постигнаха поредния „крайъгълен камък за българския алпинизъм”, както те самите определят изкачването на диаманта в патагонската корона – връх Серо Торе.

Предизвиквам цялото си изкуство на обобщение, за да ви представя Мартин и Виктор и няма да успея. Постиженията им са сериозни и стряскащи. Автори на най-трудните спортно-традиционни маршрути в България и в Македония. Следвали екстремни класики като тези на Меснер (Marmolada по Vinatzer & Mesner Direct: Extreme Difficult, 7+, 1100 m.) и Бонати (Via Bonatti – 7а+, 550 м. – екстремна класика на Гранд Капучин) или Ръба Френе по южната стена на Мон Блан. На някои от многобройните линии в Алпите правят първо българско изкачване. Това са постижения само от последните няколко години. Колкото повече чета биографиите им, толкова по-невероятно ми се струва, че интервюто се случи. На сайта на експедицията можете да откриете много за тях и да видите филмчета за някои от премиерните им маршрути.

Почти до премиерата на филма „Гранитни Алпи” – показващ подготовката на екипа за експедицията, ги възприемах като „машини за катерене” и нищо повече. На премиерата обаче се разкриха като алпинисти с човешко лице и open mind, с чувство за хумор, мислещи и социално настроени. Изненада за цялостната ми представа за съвременните български алпинисти. Отделно сблъсъкът с интелекта на Виктор, въображението и непредсказуемите му текстове, допълнени със спокойствието, опита, знанията и вглъбената отдаденост на г-н Маровски на алпинизма (обръщение към Марто, което продължавам да употребявам понякога), предизвикаха любопитството ми. Следях с повишено внимание експедицията и се дивях на решителността и волята на момчетата, но и се безпокоях да не се подадат на натиска на спонсори, медии, последователи. След като се появи жадуваното „Успяхме!” , напрежението се уталожи и се трансформира в идея за интервю.

Различно, блажено интервю, което разкрива Виктор и Мартин от непознат за публиката ъгъл. Дълго чаках за него. Дни след прибирането им в България и приемането на поканата, месец след най-големия успех на Виктор, той беше подложен на жестокостта на живота и „онзи банален работохолик с косата“ – изпитанието на смъртта.

Естествени и непринудени, далече от патоса, приповдигнатия тон и високомерното, нравоучително отношение, в уютната атмосфера на ЧитАлнЯта, след баница и с мурсалски чай,  разговаряхме за планини, кино и книги, алпинизъм и свързаните с тях индивидуални сюжети. Начинът, по който двамата общуват помежду си, по който се допълват или разминават, е неуловим езиково. Те изграждат цял свят, приобщаващ и хармоничен, от който не ти се тръгва.

Оставям ви в техните ръце, думи, разкрития. Те вдъхновяват и дават заряд.

Какво е усещането да се върнеш у дома след  два месеца експедиция? Има ли промяна? Въпросът ми е инспириран от словенския пътешественик Павол Барабаш. Той казва, че след всяко връщане у дома след дълга експедиция се чувства променен и по-добър. Вие как се чувствате след тази експедиция?

Виктор Варошкин: Аз се чувствам жив и удовлетворен от малките неща. От кифла и кафе в парка например. Променен? Все същия егоист
Мартин Маровски: Аз се чувствам зареден, зареден за нови приключения. Егоизмът го борим, иначе се мъчим да бъдем по-добри.

Вие сте свръзка от няколко години. Важно ли е да имаш постоянна свръзка или си струва да се опитват и нови варианти? Какви рискове крие и единият, и другият избор?

В.В. Тук ще дам думата на Мартин, който ме откри и разви
М. М. Важно е, даже е задължително, за да има прогрес и да се получават нещата от чисто катерачна гледна точка. Първо ти трябва прекалено много време, за да научиш характера и да се напаснеш към характера на партньора и съответно той към твоя. Това е основното. След това идват уменията. По-скоро вървят едновременно.  За мен е изключително важно човекът, с който катериш нещо сериозно, да го познаваш много добре.
В. В. Да, познанството не е достатъчно. Важно е да има приятелство. И не е само въпрос на умения, а въпрос на напасване, на характери и много неща.

Г-н Маровски, съвсем спонтанно при поканата ми за интервюто възкликнахте: „Аз отново чета”. Защо? Какво се е било случило преди това?

М. М. Навремето четях много. Алпинизмът ми взе четенето. Замени го с друг вид преживявания. Сега единият месец в Патагония ни блъска лошото време и отново имах възможност да чета. Аз четях! Цели 8 книги прочетох.

Не издавай на читателите кои книги си прочел (казвам го, защото в предварителен разговор Марто беше изредил няколко имена, сред които автори на любовни романи)

М. М. Има тайни, които няма как да споделя с хората, те си остават дълбоко скрити в мене.

За Кърт Вонегът споделете. За какво там спорехте?

В.В. Кърт Вонегът е авторът, който бях абсолютно убеден, че ще завладее Марто. Стоим си в хостела и той дава всичко от себе си, за да хареса Кърт Вонегът. По едно време не издържа и каза „Не е истина колко тъпа книга чета”. Четеше „Бог да Ви поживи, мистър Роузуотър”
М.М. Ми, какво? Не ми харесва. Виктор ми казва: „Вземи тази книга, просто е невероятна. Всички я харесват”. Почнах да я чета и се насилвах, насилвах, и продължавах да се насилвам. Дълго време се насилвах, до края и не издържах. (Виктор се скъсва да се смее). С абсурдните си ситуации до девето коляно назад, които са разказани. В началото е интересно, после – едно и също. Десет фамилии с десет поколения назад и на кой какво му се е случило. От абсурдна по абсурдна ситуация.

В.В. Това е дегизиран хуманизъм.  (общият смях не стихва. Да наблюдаваш как двама гиганти си припомнят спор за книга на Вонегът по време на експедиция – уникално преживяване!)

Знаете от месеци, че тръгвате на експедиция, че тя ще продължи два месеца. Как си избирате какви книги да вземете с вас? Струва ми се особено трудно да пресметнеш вкуса си за период в планината.

В. В. Четенето няма отношение към планината. Не свързвам заглавията със сюжета. Винаги имам предпочитание какво да чета, въпрос на моментни желания и нагласи. Например „Полет над кукувиче гнездо”, няколко книги на Вонегът и фантастика. Прочетох „Дюн”, част от Фондациите. И още няколко неща.
М.М. Една приятелка ми даде киндъл, зареден със стотина заглавия. И на лотариен принцип започнах да чета, каквото уцеля, с изключение на Вонегът. Ще има за още доста експедиции четене.

Ще се отклоня от книгите – за малко. Как избирате местата, които да катерите?

М. М. Надграждаме се.  Всяко едно следващо катерене е по-трудно от предходното, благодарение на всеки миг и натрупан опит. Цели се следващото катерене да е с по-високо техническо ниво на трудност – да е категорията ни и малко над нея, да се борим, образно казано, със зъби и нокти.

Може ли да обясниш за читателите на „Аз чета” какво означава трудност в катеренето и съответно повишаване на трудността?

М.М. Относително е. Различно и индивидуално е разбирането за трудност. На мен ще ми е трудно нещо, което на катерач на световно ниво ще му е лесно. Серо Торе беше труден. По-скоро опасно, не толкова трудно. Опасно, заради невъзможността да се осигуриш надеждно. И големите възможности за пориви на вятъра. Ако единият паднеше и другият щеше да падне и вероятно да излетим от стената. Трудно се осигурява на този връх. Като катерачни умения нямаше какво да ни изненада. Обаче като риск и трудност на осигуряването понатрупахме опит, понаучихме доста от този връх. Неслучайно Серо Торе е емблематичен и мечта на катерачите от цял свят. Труден е и..
В. В. …красив. Колкото по-неземно изглежда, толкова е по-красив. А той изглежда неземно, с всичките си форми.

Както го беше казал Виктор, в една реплика, „форми, които съзнанието няма как да възприеме”

В.В. Това е реплика на Марто.

Марто от време на време е страхотен поет.

М.М. (смее се). Моя беше репликата, но Виктор я обработи в последствие. Наистина съзнанието е забило и не обработва възприятията.

Постоянният въпрос: електронни или хартиени книги?

М. М. Аз от моя опит бих казал – електронни.
В. В. Що се отнася до усещане – хартиени. Що се отнася до практичност и от гледна точка на пътешествия и алпинизъм – електронни.

Носи ли някой от вас книга в раницата по време на самото катерене?

М. М. Хехеххе, най-много някой гидовник с описание на самия маршрут. Гидовникът е пътеводител на стената и съответните маршрути. Иначе остава и това да носим.

Ако имахте 10 минути слънчево време, коя книга бихте извадили и прочели на глас на Серо Торе?

В. В. „Джонатан Ливингстън чайката” на Ричард Бах.

В един великолепен филм с Джак Никълсън и Морган Фрийман „Ритни камбаната с финес” се изпълнява едно последно желание: на най-високия връх тайно и незаконно се поставя урната с праха им. Въпросът ми тук е оставяте ли свой символ тайно и незаконно на върха? Бихте ли издали какъв?

М.М. Носил съм си сувенир от бивша приятелка, но не съм го оставял.
В. В. Носих една червена връзка, която и в момента нося, от баба. Уж, нали, да ме пази. За всеки случай.

Да продължим със света на киното. Вероятно сте забелязали, че не минава спасение на света без катерачи в киното. Във „Властелинът на пръстените” в третата част ярко е проявено това. По спомен Лео Холдинг разказа при представянето си в България, че така е открил връх Улветана (2931 м) – от филм за Джеймс Бонд. Имате ли случай на подобно вдъхновение – от една страна. От друга – оказват ли влияние филмите на интереса към катеренето? Повишил ли се е интересът към катеренето или какво?

В. В. По скоро влияние ни е оказало алпийското творчество на Валтер Бонати. Забелязал съм, че на доста места сме вървели по стъпките му. Също, що се отнася до бъдещите планове, които имахме с Марто да катерим, Джо Таскър – другият човек, който ни е повлиял и чийто линии се опитваме да повторим.
М.М. Филмите оказват безспорно влияние върху катеренето днес. Те са голяма и сериозна надъхвация. Но човек трябва да си дава реална сметка какви са му всъщност способностите и да не прекалява с гледане на филми. И да загуби представа за реалността и какви са чисто катераческите му възможности. Дали следваме някой? По-скоро най-големите светила са следвали велики стени, емблематични, развиват се чрез тях и ние използваме същите стъпки.

Проявявате ли любопитство към литература за планини? Имате ли любима книга или автор по тази тематика?

М.М.  На днешните автори-катерачи не им се получава от моя гледна точка. Валтер Бонати е изключение. Той е от старото поколение. Много добър писател, голям планинар и невероятен катерач. „Звезди и бури” на Гастон Ребюфа и за мен Джо Таскър със „Свирепа арена” – това са тримата автори, които няма как да не се четат постоянно и постоянно.
В. В. Абсолютно същото е и за мене. Няма как да избягаш от този чар.
М. М. Всичко останало е пълнеж. В последно време всеки пише книга. Качил се на някой връх и решил да пише.  Качил се на два върха с неясни средства и помощ и пише книга. Посредствена литература за мен и бързо се забравя. Вечните книги остават актуални.

Бягство ли е катеренето, респ. алпинизмът от реалността и може ли по тази линия да се сравни с бягството чрез четене на книги?

В.В. Ако четенето на книги е преследване на някакви чужди сюжети, то катеренето е формиране на собствен сюжет, който следваш, в който бягаш и посредством който бягаш от външния свят. Абстрактна дейност, пълна с приятелство, героизъм, страх. Всичко необходимо за един качествен сюжет.
М.М. Бягство е, да, бягство е до някаква степен от нормалния живот, от реалността. И да, сравнението би било възможно.

Може ли да се учи катеренето от книги? В какво отношение са теорията и практиката в това изкуство?

В. В. Да учиш катерене от книги е доста опасно начинание. Не, не бих казал, че може. Може да те научи на емоционален подход към катеренето, който не е реалистичен и от там да се изложиш на много опасности. Трябва да си здраво стъпил на земята и да оценяваш какво е възможно и какво не е реалистично. Книгите те учат, че всичко е възможно, това обаче не отговаря на истината.
М. М. В днешно време дори в българските алпийски среди има много катерачи, които наблягат на четенето на литература. Затварят се в едно лъжовно състояние, мислят, че са подготвени. Нещата се случват чрез практика, много, много, много практика и много, много опит. Не чрез четене на книги, било то и свързани с планината, техники, тактики. Повече катерене, по-малко четене (закача се Марто с читателите).

Влияe ли това, което чете даден човек, на мнението ви за него?

М.М. О, не, абсурд
В. В. Често забелязвам, че хората си придават статус с това, което четат. Това ме дразни. Надявам се при мен да не е така. Влияе да, ако усетя, че не е искрено и изборът на литература не е искрен, ми влияе негативно за човека. Но все пак човекът е повече от четенето.

Имам много любим цитат от Гастон Ребюфа за описание на връх – на Матерхорн. „Повече от коя да е друга чука той е идеалният връх – върхът, който децата рисуват във въображението си, без изобщо да са виждали планина.” „Но тук пирамидата е още по-величествена, защото е самотна. Околовръст – пустиня от камъни, планинска пепел, посърнали, сгърчени, надиплени хребети.“. Съхранява ли вашата памет някое подобно описание? И още: има ли описание, което да ви е провокирало да потърсите дадено място, връх, маршрут?

В.В. Серо Торе напълно отговаря на това описание. Напълно самотно и неестествено стои там, където е. Силно контрастира на околността, сякаш е паднал от небето.
М. М. Има да. Сещам се за Джо Таскър със „Свирепа арена”. Там разказва за седем-осем експедиции, които са му се случили по различни краища на света. Всеки един разказ за всяка една експедиция от книгата, ме надъхва да отида и да посетя същото място.

Бил ли си на някои от тези места?

М.М. Бил съм, да, на тези в Алпите. Но възможностите на Таскър са много високи. Той в рамките на 10-15 години от напълно начинаещ и никому неизвестен алпинист, се превръща в световноизвестен и велик катерач. И така и загива.

Много целенасочен въпрос към Виктор. Редица известни катерачи оставят в наследство своите книги: вече споменатите Валтер Бонати и Гастон Ребюфа, Райнхолд Меснер, Кракауер. В българската среда, доколкото на мен ми е известно, не може да се говори за традиция в това отношение. Повечето книги са индивидуални опити за литература, по-често дневници, ескизи и поезията на Людмил Янков, разбира се. Виктор, според мен, влизаш в някакво различно течение, на блогърите може би – пишеш за сайта ви. Мислиш ли за книга?

В.В. Блогър, по-скоро не, защото нямам блог. Но не мисля за книга, защото не вярвам толкова много в себе си и защото нямам достатъчно натрупана критична маса от текстове. Също прекратявам с катеренето и може би няма да имам възможност да натрупам тази маса, необходима за книга. Иска ми се, честно казано, иска ми се от алпинист да се превърна в писател. Ще опитам, не знам дали ще ми се получи.
М.М. Служебно задължение му е това – да пише (шегува се Марто)

Помисли за книга за българските експедиции в Патагония – подхвърлям аз

В.В. Обещавам да помисля за книжка.

Каква потребност се крие зад проникновените ти, дълбинни текстове, Виктор? Не се ли страхуваш, че чрез тях ставаш уязвим поради своята откровеност?

В.В. Потребността е чисто лична. Уязвимостта е свързана с чувство на обвързаност с хората. Колкото повече

се откъсваш от хората, бидейки в планините, толкова по-малко обвързан се чувстваш и по-трудно раним. Не се чувстваш част от цялото. И не, не се чувствам уязвим, откровен съм. Зад тези текстове стои искреност, първично желание да пиша. Не е обвързано с насилие върху себе си да оправдая очакванията. Опитвал съм се да пиша насила, не се получава. Малкото текстове, които имам, са честни и първосигнални до голяма степен.

Продължавам с цитати и коментари от ваша страна. Като споменах Меснер, той  някъде в началото на „Свободата да бъдеш там, където искаш” твърди, че „свободата е сам да избираш лишенията си, а не да си поставяш граници”. Като стрела се е забило това изречение в главата ми и само го предъвквам. Аз предпочитам да мисля в граници. Лишение ли е алпинизмът? Или граница? Въобще какво е лишение за вас? Има ли разлика с граница?

М. М. За мен алпинизмът е лишение, не е граница. Колкото дава, толкова и ми взима планината и алпинизма.
В.В. В сферата на алпинизма границата може да означава оцеляване. Може да означава животът ти. Налагането на граница не го възприемам като лишение. Ако не си наложиш граница, може да се лишиш от живота си. Алпинизмът създава лишения в личен план – мен лично ме лиши от социален живот.

Дебатираме идеята за лишение. Избираш да си алпинист и това не е лишение, защото знаеш от какво се отказваш. Доброволно си го избрал. Остава въпросът какво е лишение за алпиниста.

В.В. Това, от което алпинизмът ме лиши, е навикът за перспективно мислене, което хората обичайно изграждат. Хората живеят до голяма степен за бъдещето си, алпинизмът ти взема тази възможност. Не знам това положително или негативно е. Положително е, защото ти позволява да живееш за онзи банален миг тук-и-сега, но би могло да бъде и отрицателно, защото липсата на генерална концепция за живеенето може да ти изиграе лоша шега. Аз самият в момента попадам в някаква безтегловност, тъй като последните 6 години не градях никаква концепция за себе си и бях такъв, какъвто се чувствах на момента.

Експедиция, алпинисти, четири от четири пишат! Случи се още в началото и аз лично се забавлявах от този факт. След като Виктор пусна първия текст – за изгубения телефон, последван от Григор и Руслан, си казах: „Ей сега и Маровски трябва да напише текст” и три дни по-късно Марто пусна текст. Защо? Чувствахте се длъжни ли да го направите. Или имаше и други подбуди?

В.В. Заради лошото време и трябваше да правим нещо. Като не ставаше за катерене – или четяхме, или пишехме. Аз лично чувствах вътрешна необходимост да пиша.
М.М. При мен бездействието, породено от лошото време, отключи писането, драскането. Не мога да го нарека всъщност „писане”, защото за писане трябва да имаш талант, който да развиваш. Беше ми забавно, запълваше ми времето, но съм далеч от мисълта, че пиша. А материалното така беше грабнало Виктор, че първият му текст от Патагония беше за изгубения телефон (бъзика се Марто с Виктор).

Сега е моментът, г-н Маровски, да Ви попитам за ония 3 сек. от текста на Виктор преди последната атака на върха. Ако знаеше какво се случва в ума на Виктор преди да вземе решение да тръгнете нагоре, какво щеше да направиш?

В.В. Мисля, че Марто беше напълно наясно какво се случва вътре в мен. Познаваме се от много време. Видя страха в очите ми, видя колебанието ми, дори ми предложи да води той, не аз. Отдавна сме заедно и му трябваше само половин секунда, за да разбере какво се случва с мен.
М.М. Най-вероятно и Виктор е видял същото в мен. Имаше страх, то това въже си беше отвсякъде за страх. Ключово въже и се опитах някак да го надъхам и мотивирам. Имах късмет, че се оказах водач на предното въже. Понеже се редуваме на въжетата и беше негов ред, а можеше да се падне и на мене. Опитах се да го мотивирам. Видимо въжето беше доста трудно и опасно. Да, прочетох страха в очите му.
Между другото, обръща се Мартин към Виктор,  много добре ти се виждаше страха по време на катеренето, когато на няколко пъти се обърна към нас – такава физиономия имаше… Просто чак ми стана … не жал, ами бях съпричастен към теб. Аз по време на цялото катерене съм съпричастен с партньора си. Но тогава ти личеше, страхът беше изписан дълготрайно и осезаемо на лицето. Никога не съм те виждал така напрегнат. Зад нас имаше един швейцарец и един италианец и след това още една свръзка испанци. За деня бяхме първи, за сезона – втори изкачихме Серо Торе. Предният ден преди нас са се качили едни австрийци, ние не знаехме и някъде по средата на маршрута към началото на горната третина разбрахме, че пътят е пробит от австрийците предния ден.
В.В. На това ключово въже, което обсъждаме, единият от австрийците е паднал предния ден около 25 м. Нямало му е нищо като по чудо и след това са завършили изкачването.
М.М. Ние имахме късмет – не паднахме.

Очаквайте продължението на изключителния разговор в петък, 15 април, 2016

Прочетете интервюто с Руслан Вакрилов, който разкрива читателските си навици в рубриката „Как четеш“ тук.

Оставям ви с галерията от гледки от Патагония, изкачването на връх Серо Торе, „формите, които блокират съзнанието“ и катеренето на Мартин и Виктор, личен архив на експедиция „Опашката на Дракона“ (Dragon’s Tail Expedition, Patagonia 2015-2016)