fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

Ревюта

„Звезди и бури“ – историята на „сърцатия покорител” на северни стени Гастон Ребюфа

8 мин.
"Zvezdi i buri", Gaston Rebuffat

"Zvezdi i buri" – Gaston Rebuffat„Да заминеш, да бъдеш границата, да бъдеш самата граница, пределът.
Да бъдеш фронтът на движението на света…“

Боян Манчев, из „След края на света” в сб. „Moon lake”

За да попаднеш на книгата „Звезди и бури”, е нужно да имаш подходящи интереси и увлечени приятели. С други думи, няма как случайно да те настигнат „звездите”, ако не срещнеш някоя „буря”. В моя случай – близък приятел, дългогодишен планински водач, който не може да сдържи закачливите си реплики от вида: „Kак може да се интересуваш от катерене, а да не си чела Ребюфа?!”

Може. Не само поради незнание, но и поради това, че книгата е издадена 1967 г. от издателство „Медицина и физкултура” и не е преиздавана. Предава се от човек на човек като апокрифно четиво и само посветените са наясно. Пиша това ревю с апела и посланието книгата да бъде преиздадена. Още повече, че катеренето и алпинизмът, както и професията „планински водач” – съдържанието на „Звезди и бури“ – имат все повече последователи в България. Освен на специалистите, книгата е интересна със стила си, определен от запаления приятел и консултант като „поетичен”. Не можех да си представя какво съдържание изпълва тази думичка в подобна документална литература от вида „покоряване на върхове”. За това обаче след малко.

Gaston Rebuffat

Гастон Ребюфа

Гастон Ребюфа е роден в Марсилия през 1921 г. Развива невероятни умения за катерене по скали, които са ключовия фактор за приемането му в сдружението на гидовете в Шамони през 1942 г. Дотогава званието „алпийски гид“ не е било давано на човек, роден извън долината на Шамони. Придобива световна слава след експедицията до Анапурна (8091 м) през 1950 г ., в която е един от четиримата ръководители. Експедиция, която претендира, че е първата, изкачила връх с височина над 8000 м.

Първата книга на Ребюфа излиза през 1946 г. и е озаглавена „Чиракът планинар”. „Звезди и бури” е написана 1954 г. и получава голямата литературна награда на планината. Заснет е и едноименен филм. Преводачът Светослав Колев твърди, че това е „най-съвършената творба на Ребюфа” и няма причина да не му вярваме.

Тази книга е за копнежа по надмогване на себе си, по недокоснатото и това да се случи без насилване на съществото. Книга за чакането и когато си готов, да последваш мечтата си. Описани са изкачванията на шест северни стени: Гранд Жорас – Реброто Уокър и Средното ребро; Североизточната стена на Пиц Бадиле; Северната стена на Пти Дрю; на Матерхорн; на Чима Гранде ди Лаваредо и на Айгер. Естественият ми въпрос е „Какво толкова им има на тези северни стени? Какво ги прави така значими и изкусителни?”. Търпеливо ми обясняват, че освен че не ги огрява слънцето, вечно са снежно-ледени, съответно по-сурови. Ледниците са дълбали повече там и са били по-мощни. „Пътищата от юг са лесни, обикновено първите изкачвания са оттам“. Сравнението за любители като мен е с Мальовица, Купените, Камилата, Ловница, Вихрен.

Годините, в които Ребюфа прави изкачванията си, са непосредствено след Втората световна война (‘46-‘49). Осъзнавайки трудността на периода, не мога да скрия изумлението си, че експедициите не се влияят от трудностите в отношенията между французи и италианци или германци. Планината сплотява – едно от посланията. Чима Гранде ди Лаваредо Ребюфа например изкачва с италианския водач и алпинист Джино Солда.

В края на лятото на 1949 година се качих до хижа Лунджерес, където ме чакаше Джино Солда. Той е един от най-добрите катерачи на Доломитите, но преди всичко е рядко приветлив мъж.

Композиционно книгата е организирана с прецизността на учен. Разделена на глави по съответните изкачвания, като всяка глава започва с описание на стената и какво я прави трудна. Не мога да не цитирам началото на главата за Матерхорн. Ще усетите поетичния стил, за който по-горе споменах и който ме задържа при Ребюфа:

Matterhorn

Матерхорн

„Повече от коя да е друга чука той е идеалният връх – върхът, който децата рисуват във въображението си, без изобщо да са виждали планина.
Но тук пирамидата е още по-величествена, защото е самотна. Околовръст – пустиня от камъни, планинска пепел, посърнали, сгърчени, надиплени хребети.“

Следва преглед на свръзките (алпинистите), който са били първи в опитите си за съответното изкачване, какво се е случило с тях. Продължава с благ разказ как самият Ребюфа си е избрал мястото и хората, с които да го качи. Описва самото качване. Обичайно за катеренето, отсъстват детайли от слизането. Книгата е придружена от богат снимков материал, изобразяващ моменти от изкачванията на съответните северни стени на самия Ребюфа, както и от полезни приложения, в които са описани маршрутите, подстъпа към тях, лагерите и трудностите, заедно със скици.

Предимствата на книгата са повече, отколкото мога да обхвана в моето ревю. След книжния поход и доверието, което започнах да изграждам към планинските водачи, след филма за тях „Свръзка” (режисьор: Рени Йовева), „Звезди и бури” привлича от гледна точка на тази утвърдена професия в Европа отпреди 100 години. Ребюфа многократно пише за силата и значимостта на водачеството. Като всяка професия, и тук рутината може да е негативна, удоволствието да се замени от отегчение. В такива случаи упражняващите професията могат да се обърнат към книгата и да възстановят вдъхновението си. Да си планински водач е призвание, казва Ребюфа. Различното от „машините” за катерене е сливането „с нощта, с планината, трябва да не оставаме безучастни свидетели”.

Остава онзи момент на поетичното писане, на тайнството и непроницаемостта на алпийските и катерачните постижения. Глождят ме от години. Когато чета подобна литература или гледам филм, искам да знам не фактите, не как са стигнали от точка А до точка Б и после точка С. Искам да знам какво са чувствали, какви въпроси са ги измъчвали, губили ли са контрол, мислят ли за опасността, всъщност какви мисли имат в критични моменти. При Ребюфа успявам да открия отговори, които да задоволят тази моя жажда за познание, особено при разказа му за последната стена – Айгер. И може да се почувства величието на тези хора. Казват, че Людмил Янков пише поетично, с вглеждане в места и хора. Разкриване отвътре, на психологията на момента, на уязвимостта, на колебанията и как продължават. Или как се отказват. Откривала съм вълнуващи описания на катерения по скали в България и в Патагония в блога на Григор Вътев.

Докато чета „Звезди и бури”, идентифицирам за себе си кое е поетичното, защо е такова. Поезията не е форма, тя е светоглед, ключ към възприятието на действителността. Израз на сблъсъка между теб и света, с всичките му изненади. „Поезията” на Ребюфа се движи между метафорите на едно невинно съзнание и професионализма на водач, катерач и алпинист.

На финала. Вероятно един въпрос не е напускал ума ви. „Защо?” Защо тези мъже мръзнат, пуфтят, драскат, Gaston Rebuffat in actionдрапат покрай пропасти с „наквасени дрехи, които студът вкочанява като броня”, катерят или минават по места, необозрими за обикновеното човешко око. Едни от най-трудните маршрути не само по времето на Ребюфа, но и днес. „Защо?” е непоносимият въпрос тук, излишният. Отговорът може да е едновременно „не знам” и поредица от изброявания, а те няма да разкрият същността.
Защо? Изплъзва ми се от устните, но дълбоко вътре в мен знам защо. Защото само там, в трудността на планинското качване, спираш разделението на времето на минало, настояще, бъдеще и те се срещат в теб. Сливат се в собственото ти наличие точно тук, в тези мигове. Те са единствените живи, те са процепът на битието, което шурва из теб. В планината ти си времената. На другия ден се връщаш в цивилизацията, всичко ти се струва сън: страхът, мъглата, вървенето с часове, катеренето и напредването. Сън, който разказваш и разказваш, за да се задържиш по-дълго жив в (не)променливото ни ежедневие, в непоносимата баналност.
Защо? В планината, както и в творчеството, прекосяваш пространства. Прекосяваш граници, външни, поставени от стихиите, и вътрешни, поставени от живеенето ти. Прекосяване на граници е другият същински отговор. Да не спираш на достигнатите граници, а ти самият да ставаш граница – за себе си и за ония, с които си. И те стават граница за теб. Да не спираш на достигнатите граници.

Животът – този разкош на битието.

(последното изречение в „Звезди и бури” на Гастон Ребюфа)