„Войната на буквите“ на Людмила Филипова трябваше да е ново начало – ново издателство за нея, нови „гаранти за качество“ за нас, читателите. Затова, напук на всички негативни отзиви, които бях чел досега за романите й за възрастни (запознавал съм се лично единствено с „Печатна грешка“, нелоша пародия), исках да се насладя на четенето и да търся само хубавите неща в книгата.
И ето – „Войната на буквите“ дойде с чудесно подбрана тема (истински силна страна на Людмила, няма как да не й се признае), прекрасно оформление и пищна промоционална кампания. Нямам против последното, защото книгите са преди всичко продукт и заслужават подобаващо представяне на аудиторията. Започнах да чета и понеже историята не е силната ми страна, си четях спокойно. Прекалено спокойно.
Изведнъж сюжетът започна да „подскача“, а самите подскоци да са под формата на месеци, преразказани в 2 изречения. Баян пък започна да търси тайната азбука, правейки героични преходи с кон, на които и доста бърз автомобил би завидял. Диалозите започнаха да куцат (и не спряха да куцат през цялото време), силата на буквите се дава като аргумент за нечии действия през страница, а любовната история с византийската принцеса Мария е писана сякаш по учебник с писателски клишета.
Самият период, за който разказва романът – започва със смъртта на цар Симеон (о, тя е доста интересно обяснена, макар да е последното магично нещо в книгата) и продължава до смъртта на Баян през 970 година, е изпълнен с военни действия за българите на редица фронтове. Във обаче „Войната на буквите“ те са сякаш стотици – едно след друго, често разказани с по абзац-два, та имаш усещането, че са минали стотици години, а Баян, Петър и сподвижниците им дори не остаряват… А колко ми се искаше надъхващите войската речи да са достатъчно добри!
Като споменах Баян и Петър, а преди това и Мария, докато четеш книгата, трудно разбираш какво се случва в главите им. Е, разказвачът ти го обяснява набързо, но, знаете, това не е най-добрият начин да опознаеш героя. Единствената светлина в тунела всъщност са главите, в които Песоглавеца разказва случващото се – уродът от подземията на Преслав всъщност е единственото сполучливо известно във формулата на добрия комерсиален роман.
Трудно ми е да кажа дали си струва книгата да бъде прочетена. Аз лично просто прехвърлих последните 100-тина страници, макар още на първите 100 да усещах колко трудно е четенето. Сюжетът обаче безспорно е интересен и ако не държите на плажа да ви занимават с добър словоред и автентично звучащи диалози, можете да се включите в приключенията на Баян за налагане на „тайната“ азбука по българските земи. За мен обаче потенциалът на този роман е изпуснат далеч назад.
Прочетох книгата два пъти. Първия път не ми хареса, но реших, че ще я дочета докрай. Нищо особено. Не разбирах действието, губеха ми се отношения, даже и сюжетната линия :) Реших обаче да я „мина“ втори път. Хареса ми. Разбрах я. И не съжалявам. Вярно, че има и клишета, но ме завладяха идеята за азбуката, разказът за Голямата библиотека, скрипториумите.
Харесва ми маниерът на Людмила Филипова да използва факти от историята и истински места, в които да развива действието в книгите си. Личи, че много чете и се отнася сериозно към това, което твори.