Първо чух песента на Прея, а не след дълго “Всички наши места” (изд. „Enthusiast“) на Дженифър Нивън сама ме намери, и то в момент, в който четях истории предимно с такъв сюжет: „Аз преди теб”, „Писма до мъртвите с любов”, „Човек на име Уве”, „Баба праща поздрави и се извинява”. Книги, колкото различни по своята същност, толкова и еднакви по емоцията, която ми предаваха, и мислите, които ми навяваха – за справянето със загубата на любим човек и откриването на смисъл и сили да продължиш.
Финч и Вайълет се запознават при възможно най-странни обстоятелства – „шест етажа над земята”, всеки обмислящ своето самоубийство. Трудно е да кажеш кой кого спасява и дали наистина щяха да скочат, ако бяха сами, но фактът е че, благодарение на тази среща, двамата решават да дадат втори шанс на живота. Така започва общата им история, която включва и ученически проект за опознаване на родния им щат. Преоткривайки Индиана, преоткриват себе си. И точно когато сюжетът тръгва по пътя на познатите ни романтични истории, авторката умело заобикаля клишетата, поставяйки въпроси, много по-сложни от „Ще се съберат ли двамата накрая?”.
Как се съвземаш, когато целият ти свят се разпада? Как започваш отначало, след като си загубил любим човек и имаш чувството, че с него си загубил и себе си? Какво правиш, когато нямаш сили да станеш от леглото, нямаш желание да си буден… нямаш причина да си жив?
Книгата хвърля светлина върху теми табу в днешното общество като самоубийството и психичните заболявания, а в бележките от авторката Дженифър Нивън разказва какво я е мотивирало да пише именно за това. Първото изречение все още кънти в ума ми: „На всеки четирийсет секунди някой в света се самоубива”. И въпреки това, по тази тема не се говори. Все още не знаем как да се отнасяме с хора, опитали да сложат край на живота си или страдащи от емоционално и психическо разтройство. В едно обаче си оставаме много добри – да поставяме етикети „странен”, „шантав”, „сбъркан”, „той просто си е такъв”. Много трудно е да разбереш, че някой страда, когато болката му няма външно проявление. Много по-лесно е да се правиш, че не забелязваш. Да се убеждаваш, че не е сериозно и „ще му мине”. А за страдащия е много по-трудно да сподели, без да се чувства слаб, глупав или виновен, затова просто един ден избира да избяга.
„Всички наши места” е началото на един разговор, който отдавна вече трябваше да се води – особено сред младите хора. Във възраст, в която всички изблици и различни емоционални състояния се отдават на хормоните и пубертета, е трудно да забележиш, че има нещо по-сериозно. Затова трябва да дадем пространство, където хората да се чувстват спокойни да споделят. Със сигурност може да го направим за близките си, като просто ги изслушаме, когато имат нужда. А ние самите да си дадем правото да чувстваме (тъга, радост, болка) и да искаме помощ. Да признаеш, че ти трябва подкрепа, не е признак на слабост. Напротив – това е най-смелото нещо, което можем да направим за себе си.
Не пропускайте и ревюто на Милена Трендафилова.
