Навярно на някои читатели вече им е омръзнало да им повтарям колко обичам странни книги, но странните книги често са несправедливо подминавани в книжарниците и заслужават някой да се застъпи за тях. В този ред на мисли, нека ви разкажа за поредното ми необикновено откритие, излязло изпод перото на една изключително обещаваща млада авторка, която наскоро дори посети България – англо-австралийката Иви Уайлд.
„Всички птици пеят“ (изд. „Персей“) е вторият роман на Уайлд и представлява такъв сюжетен пъзел, че мога да си позволя да ви споделя съвсем оскъдно късче информация, ако не искам да ви лиша от удоволствието на всяко едно изкусително разкритие.
Джейк Уайт е недружелюбна и затворена в себе си мъжкарана, която живее сама с кучето си на сив фермерски остров, захвърлен нейде из най-отдалечените кътчета на Великобритания. Единственото, което Джейк иска, е да бъде оставена на мира. Но нещо убива овцете й и след намирането на всеки свирепо разкъсан труп нощите й стават малко по-злокобни, а спомените, които се опитва да потисне – все по-напористи…
„Всички птици пеят“ е особена, на моменти доста зловеща история, която напълно обладава съзнанието ти и буквално до последната страница не отпуска клещите си, що се отнася до съспенса и голямата мистерия. Структурирана е леко объркващо, като обратно броене. На мен лично ми бяха нужни около трийсетина страници, докато най-сетне схвана какъв точно е замисълът й. Ключът е, че всяка глава разказва за различен период от живота на Джейк. Редуват се минало и настояще, а ретроспекциите не са едноизмерни и постепенно ни връщат все по-назад във времето. Всеки следващ пласт е по-тревожен и смущаващ от предишния и изпълва вените ти със страх какво точно се е случило, че да доведе до подобна потресаваща верига от събития.
Иви Уайлд (снимка: Independant)
Колкото повече се приближавах към тайната, толкова повече се плашех, че ей сега ще се сблъскам с изтъркано, болезнено, разочароващо клише, което ще развали вкуса ми от иначе превъзходно изпипания роман. Иви Уайлд обаче е от онази рядка порода писатели, които предпочитат безусловно да се доверят на читателя, вместо да го носят на ръце. Връчва му минималното количество информация и не го глези с бързосмилаеми развръзки и разточително описания, а разчита, че той ще се справи сам, без нейна помощ, и че ще намери собствения си път в лабиринта, който внимателно е конструирала за негово удоволствие.
„Всички птици пеят“ също така наподобява друго енигматично четиво, което завърших наскоро – „Черната къща“ от Питър Мей, която търпеливо чака своето ревю. И двете се развиват на неприветлив остров, обсебен от греховете на обитателите си, и двете нареждат загадъчния си пъзел с опъваща нервите на читателя тайнственост. Докато „Черната къща“ обаче представлява стремително потапяне в тъмното минало на героите и накрая милостиво ти предоставя отговорите на многобройните въпроси, които са изплували в ума ти от самото начало, „Всички птици пеят“ мъчително се плъзга по повърхността на психологическия мрак, забива пирони в съзнанието ти и на финала те побиват тръпки само от мисълта за онова, което е останало неизказано и неразкрито. Ако споделеното е толкова смущаващо, какво остава за премълчаното?
Горещо препоръчвам романа, макар да съзнавам, че „Всички птици пеят“ ще постави на сериозно изпитание търпението на някои читатели и откровено ще разстрои онези, които копнеят за категоричен, решаващ завършек на книгите, на които са дали шанс. Или ще я четете много бавно и повествованието ще ви вбеси, или трескаво ще я разгръщате във всяка отворила ви се свободна минута и ще се изпълните с възторг от смелите творчески решения на Иви Уайлд. Във всеки случай недейте да подминавате тази пленителна и грижливо изваяна творба за неизбежното възмездие, най-малкото от любопитство в коя категория ще попаднете.
