Празникът, който отбелязваме днес, от тази година има ново име – Ден на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност. Зад дългата поредица от думи се крият някои от най-важните моменти в живота ни – първите празници на буквите в детската градина и училище, симовличният „последен звънец“ преди да поемем по пътя към зрелостта. И тъй като между тези два момента е заключена магията на детството, тази година поканихме писателката Юлия Спиридонова да напише за нашите читатели пожелание за 24 май. Като истинска вълшебница на думите, вместо литературен поздрав, Юлия ни разказа приказка.
Буквите, тези черни, пъргави буболечки! Един от най-ярките ми детски спомени е как пъплят по страниците на книгата, а аз напразно се опитвам да уловя и запомня поне една-едничка. Бях на четири години и мама бе решила, че е време да се науча да чета. Претърпях пълно поражение. Мама вдигна ръце от мен, а аз нарисувах клетки на буболечките за наказание. Е, не на всички. У дома беше пълно с буболечки. И как да не е пълно, като мама и татко непрекъснато купуваха нови книги?
Така се отървах от буболечките и заживях щастливо. Всяка вечер мама четеше приказки, имахме и грамофон. На връщане от детската градина с приятелите пък окупирахме някоя телефонна кабина. Имаше и такова нещо – приказки по телефона. Пускаш две стотинки в апарата и слушаш приказки колкото си щеш. Или докато не те изпъди някой възрастен.
Когато тръгнах на училище, буболечките направиха втори неуспешен опит да влязат в живота ми.
До края на годината всички деца в класа се бяха научили да сричат. Всички, освен мен. Никой не подозираше, че не мога да чета. Преструвах се, като разказвах по картинките, запомнях това, което учителката ни четеше на глас, довършвах логично изреченията, прочетени от другите деца. Само че текстът ставаше все по-труден и дълъг. Във втори клас реших, че това не може да продължава повече. Или буболечките, или аз! Взех най-дебелата книга у дома, с най-много буболечки. П-А-Н-Ч-А-Т-А-Н-Т-Р-А, предадоха се буболечките една по една. И се започна едно опитомяване на буболечки, страшна работа! Всеки ден, щом се върнех от училище, залягах над „Панчатантра“. За късмет, бях попаднала на книга с приказки и то какви приказки! Е, имаше някои моменти, които ме озадачаваха – така и не разбирах защо влюбените все търсеха тайни места, където да се срещат и после се разделяха, целите нахапани и насинени. И до днес не ми е ясно какво общо има любовта с насилието, но докато аз се чудя, сума ти автори написаха бестселъри.
Когато завърших и последната приказка, отнесох „Панчатантра“ в училище. Тропнах я на чина и обявих: „Аз пък прочетох ей тази огромна книга!“.
„Как пък не“, казаха децата и продължиха да си играят. Но какво от това? Вече бях опитомила буболечките. Тъкмо навреме – грамофонните плочи бях научила наизуст, а мама вече не можеше да ни чете всяка вечер. След като овладях тайните на буболечките, те станаха най-добрите ми и най-верни приятели. Заедно тръгнахме на лов за приказки. Защото спешно се нуждаех от приказки. Много приказки.
Писателят Филип Пулман казва: „Литературата е лукс, приказките са необходимост“. И това си е точно така. Не може да се живее без приказки. Приказките са компасът, който те води във вярната посока. Спасителният пояс, който те спасява от потъване. И хвърчилото, което те издига високо, високо, за да можеш да видиш отгоре целия този чуден, дивен свят.
Юлия Спиридонова
Прочетете още:
Книгите не се отлагат, те са изгрев – Веселина Седларска
Коя е първата дума, която ще напишеш върху белия лист? – Мария Лалева
5 начина да си изкараш наистина празничен 24 май
Слово на писателя Георги Господинов по случай 24 май (видео)
Аз чета препоръчва: Българска литература
Още 10 нови български писатели
7 причини да четеш съвременна българска литература
