Като ми кажат „книга за блогъри„, подскачам. Когато обаче ми кажат, че книгата е художествена, та дори и със зомбита, подскачам още по-високо и започвам да си представям героични тех-маниаци, които бързат да предават от мястото на събитието за собствените си независими медии. Ей затова „Захранване“ на Мира Грант нямаше как да не е моята книга.
Всъщност, още оригиналното заглавие на романа – „Feed“ (терминът се превежда у нас като „хранилка“ и чисто технологично обозначава пренасянето на информацията от един сайт към други програми по опростен път), показва, че вътре новите медии ще имат основна роля. И отваряш книгата и попадаш на шепа блогъри, живеещи в свят, в който традиционните медии са изгубили силата си и са заменени от добре структурирани блогове, напълно професионално поддържани от „новинари“, „ървини“ и „прозаици“. Както се казва, да има за всекиго по нещо – новини, екшън, развлечение.
„Захранване“ е първа книга от поредицата „Нова кръв“, където проблемите започват още през 2014 година, след като, благодарeние на силен вирус, планетата е завладяна от зомбита. Разбира се, някои част успяват да се опазят и от този момент мерките за сигурност стават от първостепенно значение. Съответно и оспасностите са повече, та и рейтингите на медиите зависят най-вече от директния сблъсък на техните ървини със зомбита. Действието се развива няколко десетилетия по-късно, когато Джорджия и Шон Мейсън тръгват по своя път към алфаблогърстването. Макар да са деца на предишно поколение звездни блогъри, те не го правят заради рейтингите. Поне не само. След като влизат като официално придружаващи кандидатпрезидентската кампания на най-симпатичния претендент и шоуто започва.
Мира Грант е вложила не само въображение, но и добра подготовка от гледна точка на медиите и връзките им с политиката, а вероятно и по отношение на вирусологията, защото обясненията за появата, развитието и виреенето на Келис-Амбърлий изглеждат доста автентични. А когато е намесен и международен политически заговор, нещата стават още по-добре.
Макар да изброих доста елементи от книгата, тя определено не е „пресолена“. Дори в цялата си композитност ми идва малко „постничка“, защото напрежението идва рядко и приключва бързо. Трябва обаче да си призная, че начинът, по който завършва романът, загатва за нещо тепърва предстоящо. Още-по-голяма-зомби-забава, очакваме те!
