Никой не е стъпвал на Земята от векове – досега. След края на опустошителна ядрена война човешкият род живее на космически кораби далеч над радиоактивната повърхност на Земята. Сто непълнолетни нарушители, без които обществото спокойно може да съществува, са изпратени на опасна експедиция: да колонизират повторно планетата. За тях това може да се окаже втори шанс за живот… или самоубийствена мисия. Стоте се озовават в дива земя, а ги преследват и тайните от миналото им. Сега трябва да се борят, за да оцелеят и да изградят ново общество на една потънала в разруха планета. Никой от тях не е роден за герой, но всички те може да се окажат последната надежда на човечеството…
Насладете се на този откъс от романа „Стоте“ (изд. „Ибис“) на Кас Морган, по който е заснет хитовият едноименен сериал.
Глава 5
КЛАРК
През първите десет минути затворниците бяха прекалено уплашени от стрелбата, за да забележат, че се носят в Космоса – единствените човеци, напуснали Колонията от почти триста години насам. Фалшивият пазач постигна това, което искаше – бутна отпуснатото тяло на канцлера напред точно когато вратата на кораба се затваряше, а после се запрепъва към една седалка. От шока, изписан на бледото му лице, Кларк се досети, че стрелбата не е била част от плана.
И все пак гледката как прострелват канцлера не беше толкова тревожна, колкото това, което зърна в секундите преди стрелбата.
Уелс беше на кораба.
Когато го забеляза, застанал на вратата, беше сигурна, че халюцинира. Вероятността да е полудяла в самотната си килия беше неимоверно по-голяма от тази синът на канцлера да се окаже затворен. Достатъчен й беше шокът, когато един месец след собственото й осъждане доведоха най-добрата приятелка на Уелс – Глас, в съседната килия. А сега и Уелс? Струваше й се невъзможно, но не можеше да отрече това, което виждаха очите й. Беше го зърнала как скача на крака по време на безизходното положение, а после се свлича обратно на мястото си, когато пистолетът на истинския пазач гръмна и самозванецът влетя през вратата, облян в кръв. За миг един стар инстинкт я изпълни с желание да се втурне към Уелс и да го утеши. Нещо много по-тежко от колана й обаче задържа краката й заковани за пода. Заради него беше видяла как завличат родителите й към помещението за екзекутиране. Каквато и болка да изпитваше, не беше по-остра от това, което заслужаваше.
– Кларк.
Тя погледна встрани. Талия й се усмихваше широко от мястото си няколко седалки по-нататък. Старата й съкилийничка се завъртя на мястото си – единственият човек на транспортния кораб, който не беше вперил поглед в пазача. Въпреки мрачните обстоятелства Кларк не успя да сдържи собствената си усмивка. Талия й оказваше такова въздействие. В дните след арестуването на Кларк и екзекуцията на родителите й, когато скръбта я смазваше толкова силно, че й беше трудно да диша, Талия успя да я разсмее с имитацията си горделивия им пазач – той спираше да влачи крака и почваше да марширува наперено като петел винаги когато си помислеше, че момичетата го гледат.
– Това той ли е? – прошепна беззвучно Талия и посочи с глава към Уелс. Талия беше единственият човек, който знаеше всичко – не само за родителите на Кларк, а и за онова, което тя бе сторила, постъпката, която беше твърде ужасна, за да бъде изречена.
Кларк поклати глава, за да покаже, че сега не е моментът да говорят по въпроса. Талия отново кимна към Уелс. Кларк понечи да й каже да зареже темата, когато главните двигатели изреваха и думите сякаш изпаднаха от устните й.
Наистина се беше случило. За пръв път от векове хора бяха напуснали Колонията. Кларк хвърли поглед към другите пътници и видя, че и те са се смълчали – спонтанен миг на тишина в чест на света, който напускаха.
Но тържествената сериозност на настроението не продължи дълго. През следващите двайсет минути корабът се изпълни с нервното, прекалено развълнувано бъбрене на стоте, които допреди няколко часа не бяха и помисляли да се отправят към Земята. Талия се опита да изкрещи нещо на Кларк, но думите й се изгубиха в данданията.
Единственият разговор, който Кларк можеше да проследи, беше този между двете момичета пред нея, които спореха дали въздухът на Земята ще става за дишане.
– Предпочитам да умра веднага, отколкото да се тровя бавно дни наред – отбеляза мрачно едното.
Кларк донякъде се съгласи, но си замълча. Нямаше смисъл да правят предположения. Пътуването до Земята щеше да е кратко – само след няколко минути щяха да узнаят съдбата си.
Кларк погледна през прозорците, които сега се изпълваха с мътни сиви облаци. Корабът ненадейно се разтресе и оживените разговори отстъпиха място на стреснати възклицания.
– Всичко е наред – изкрещя Уелс. Проговаряше за пръв път след затварянето на вратите. – Когато навлезем в атмосферата на Земята, се очаква да има турбуленция.
Но думите му бяха удавени в морето от писъци, обзело кабината.
Корабът се разтресе още по-силно, а после се разнесе странно бръмчене. Коланът на Кларк се заби в корема й, а тялото й се люшна наляво-надясно, после нагоре и надолу и пак от една страна на друга. Задави се, когато в ноздрите й нахлу миризмата на развалено, и осъзна, че момичето пред нея е повърнало. Стисна очи и се помъчи да запази спокойствие. Всичко беше наред. Щеше да свърши след по-малко от минута.
Бръмченето се превърна в оглушително виене, което беше прекъснато от противно смачкване. Кларк отвори очи и видя, че прозорците са се пропукали и вече не са изпълнени със сиво.
Бяха изпълнени с пламъци.
Над главите им заваля дъжд от късчета нажежен до бяло метал. Кларк вдигна ръце да предпази главата си, но все още чувстваше как отломките парят врата й.
Корабът се разтресе още по-силно, част от тавана се откъсна с мощен тътен и падна с оглушителен трясък. Последва тупване, от което през всяка кост в тялото на Кларк преминаха вълнички на болка.
А после всичко свърши също толкова ненадейно, колкото започна.
Кабината отново стана тъмна и тиха. От дупката, на чието място доскоро се намираше контролното табло, изригна дим, а въздухът се сгъсти от миризмата на разтопен метал, пот и кръв.
Кларк размърда пръстите на ръцете и краката си и потръпна. Болеше, но като че ли нямаше нищо счупено. Разкопча колана си и се изправи несигурно, като се подпираше на обгорената седалка, за да запази равновесие.
Мнозина все още бяха с колани, но неколцина се бяха превили над страничните облегалки или лежаха проснати на пода. Кларк присви очи и заоглежда редиците за Талия. Сърцето й забиваше по-силно всеки път щом зърнеше поредната празна седалка. Объркването, завладяло ума й, беше пронизано от ужасяваща мисъл: осъзна, че при сблъсъка някои от пътниците са били изхвърлени в Космоса.
Закуцука напред, стиснала зъби от болката, която пронизваше крака й. Стигна до вратата и я дръпна с всички сили. Пое си дълбоко въздух и се провря през отвора.
За миг виждаше само цветове, не форми. Сини, зелени и кафяви ивици, толкова ярки, че умът й не беше способен да ги възприеме. Порив на вятър накара кожата й да запари и изпълни ноздрите й с миризми, които за нищо на света не можеше да познае. Отначало единственото, което различаваше, бяха дърветата – стотици дървета, сякаш всяко дърво на планетата беше дошло, за да ги поздрави с „добре дошли“ на Земята. Огромните им клони бяха вдигнати тържествено към небето, което бе обагрено в жизнерадостно синьо. Земята се простираше във всички посоки – десет пъти по-далеч от най-дългата палуба на кораба. Беше почти невъзможно да възприеме самия размер на околното пространство и Кларк ненадейно почувства, че й се завива свят, сякаш щеше да се издигне във въздуха и вятърът да я понесе нанякъде.
Смътно осъзна, че зад нея се разнасят гласове, и се обърна. Още няколко души бяха излезли от кораба.
– Красиво е – прошепна едно тъмнокожо момиче, посегна и прокара треперещата си ръка по блестящите зелени стръкове трева.
Ниско набито момче пристъпи напред с разтреперани крака. Гравитацията на Колонията беше замислена така, че да наподобява земното притегляне, но сега, когато се бяха сблъскали с оригинала, разбраха, че не се е получило съвсем.
– Всичко е наред – каза момчето. В гласа му се долавяше смесица от облекчение и объркване. – Можели сме да се върнем още преди векове.
– Няма откъде да знаем – отговори момичето. – Фактът, че в момента можем да дишаме, не означава, че въздухът не е токсичен.
Обърна се, застана лице в лице с момчето, вдигна ръка във въздуха и махна така, че да се види гривната ѝ.
– Съветът не ни ги даде за красота. Искат да видят какво се случва с нас.
Едно по-дребно момиче, което стоеше близо до кораба, изхленчи и придърпа края на якето над устата си.
– Можеш да дишаш нормално – обърна се към него Кларк и се огледа наоколо, за да види дали Талия вече е излязла. Искаше й се да можеше да каже нещо по-ободрително, но нямаше откъде да разберат какви са настоящите нива на радиация в атмосферата. Можеха само да чакат и да се надяват.
* * *
Бяха кацнали насред нещо като поляна – Г-образно пространство, обградено от дървета.
Нямаше много сериозни наранявания, но имаше достатъчно пострадали, които отвориха работа на Кларк. В продължение на почти час тя къса ръкави на якета и крачоли на панталони, за да ги използва като турникети, и заповяда на неколцината пътници, които си бяха счупили кост, да лежат неподвижно, докато се чудеше откъде да намери шини. Запасите им бяха разпилени из тревата, но макар че Кларк изпрати множество хора да потърсят аптечката, така и не я откриха.
Потрошеният транспортен кораб се намираше в тесния край на поляната и пътниците бяха прекарали първите си петнайсет минути на Земята, скупчени около тлеещите му останки, прекалено уплашени и слисани, че да направят повече от няколко несигурни стъпки. Сега обаче започнаха да сноват насам-натам. Кларк все още не бе видяла нито Талия, нито Уелс, макар да не беше сигурна дали последното я кара да изпитва притеснение или облекчение. Може би се беше отдалечил заедно с Глас. Кларк не я беше видяла на кораба, но трябваше да е някъде тук.
– Как се чувстваш? – попита тя и отново се съсредоточи върху превързването на подутия глезен на едно хубаво момиче с ококорени очи и оръфаната панделка, която Кларк бе свалила от тъмната му коса.
– По-добре – отвърна момичето и избърса носа си с ръка, като неволно размаза кръвта от раната по лицето си. Кларк трябваше да намери истински превръзки и антисептични вещества. В момента всички присъстващи се излагаха на микроби, които организмът им никога не беше срещал, и съществуваше голям риск от инфекция.
– Веднага се връщам – обеща Кларк, усмихна се бързо на момичето и се изправи.
Ако сандъкът с лекарства не беше на поляната, най-вероятно все още се намираше на кораба. Кларк забърза обратно към димящата развалина и обиколи периметъра й – опитваше се да открие най-безопасния начин да влезе обратно вътре. Стигна до задната част на кораба, разположена само на няколко метра от първия ред дървета. Потръпна. От тази страна на поляната дърветата растяха толкова нагъсто, че листата им закриваха по-голямата част от светлината и хвърляха по земята странни сенки, които се разпръснаха, щом задуха вятър.
Очите на Кларк се присвиха и се приковаха върху нещо, което не помръдна. Не беше сянка.
На земята лежеше момиче, сгушено до корените на дърво. Навярно при кацането беше излетяло през задната част на кораба. Кларк се люшна напред и почувства как от гърлото й се изтръгва ридание, когато разпозна късата къдрава коса и луничките по носа. Талия.
Кларк се втурна напред и коленичи до нея. От раната от едната страна на ребрата й шуртеше кръв и оцветяваше тревата в тъмночервено, сякаш самата земя кървеше. Талия дишаше, но с усилие и повърхностно.
– Всичко ще се оправи – прошепна Кларк и стисна отпуснатата ръка на приятелката си. Вятърът шумолеше над тях. – Заклевам се, Талия, всичко ще се оправи.
Думите й звучаха повече като молитва, отколкото като окуражение, макар че не беше сигурна на кого се моли. Хората бяха изоставили Земята в най-мрачния й час. Планетата нямаше да я е грижа колко от тях умират при опита да се завърнат.
Кас Морган е родена на 21 юли 1984 г. в Ню Йорк. Завършва Английска филология и история в университета „Браун“, а по-късно става магистър на „Оксфорд“ по Литература на XIX век. Работи като редакторка в издателство. Най-известна е с поредицата си „Стоте“, от която до момента са излезли четири книги.
