„Земя на синовете“ (изд. „Жанет 45″) е първият графичен роман, който чета, и определено мога да кажа, че останах впечатлен от силното въздействие на черно-белите рисунките, придружени с пестелив текст.
Книгата на италианския художник Джипи е определяна от критиката като „бурна, горчива, безпощадна“, „трудна за преглъщане“, „чудо“, което е точно толкова изкуство, колкото литературата, музиката и живописта. Не мога да не се съглася с тези твърдения, защото графичният роман наистина хваща за гърлото.
Рисунките са минималистични, героите приличат на дървени скулптури, сякаш изваяни върху белия лист. Историята е максимално изчистена – две момчета, измъчвани от въпроси и бунтуващи се срещу установения ред, трябва да намерят себе си. За отправна точка и карта в това дълго пътешествие им служи дневникът на техния баща.
Конфликтът между старото и младото поколение се завихря около факта, че двамата братя не могат да четат и пишат, защото тези умения са безсмислени в новия свят. Защото тук оцеляването е сведено до търсене на храна, опазване от зарази и отрови и избягване на другите хора. За момчетата думите като „обич“ и „привързаност“ са непознати, но липсата им не може да блокира самите им чувства.
Епохата, в която се развива действието, е постапокалиптична, а мнозинството от оживелите след края на света са печална, гротескна гледка. Безсловесни диваци, които са готви да ти изядат лицето, ако така им каже оракулът на якия бог.
Изключително любопитен ми беше образът на палача, който явно е бил жертва на извратения бог, но някак е успял да се спаси и да се издигне до високо ниво в новия ред. За миналото му можем само да гадаем, но той знае да чете и в крайна сметка дневникът попада в неговите ръце. Реакцията му след прочетенето ще определи съдбата на останалите герои.
В цялата отчайваща и грозна картина, воняща на тиня и разложена плът, изплуват едни уж незабележими детайли, които създават тънката граница между добро и зло, човечност и варварство. Погледи през рамо, част от крак, останал извън рамка на врата, снимки от миналото, непредвидими реакции, спомена за дълга черна коса…
„Земя на синовете“ е сурова книга, която е свалила всички човешки маски и пластове цивилизация. След всепоглъщащия ужас, който ни залива от страниците, и майсторско нагнетяване на напрежението обаче идва финалът – мястото, където най-сетне можем да си поемем дъх. Развръзката на историята се концентрира в една топла човешка ласка, събрала цялата надежда на света. Безмилостната реалност е оставила човеците само с по едно сърце – или зло, или добро. Кой с какво е ще разберете накрая.
Още отзиви за графичния роман можете да намерите в блоговете „Книголандия“ и „На по книга, две“, както и в блога на Ozone.bg.
