„Между майката и дъщерята така и не се получи.“
Не се съгласявам с определението „забавен, вълнуващ и запомнящ се“ и „изтънчен хумор“ на корицата на „Жажда“ (изд. „ICU“), не и със „забавен“. Аз не открих нищо подобно в рамките на 200 страници, тъкмо напротив. Сурово писане, напомнящо пиеса, стегнати диалози, които ни дават информация за едно разбито семейство, без да боравят с трагизъм и патетично описание на болката и липсата. Виждам романа точно като късометражен филм или постановка. Силата му не е толкова в литературната му стойност и стила, колкото в минималистичните похвати, в спокойното излагане на самотата и вътрешното напрежение на героите.
Елизабет и дъщеря ѝ Коко за първи път се срещат без предварителна уговорка на улицата и точно там майката решава да каже на детето си, че умира. Просто така. И аз като Ханс (мъжа до Коко) останах потресена от избора на място за подобно съобщение, но Елизабет не прави съзнателни избори. Тя действа на момента, често говори неясно, объркано и леко налудничаво за външния наблюдател, което се дължи на непряко споменатото ѝ разстройство от аутистичния спектър („или най-малкото за аспергер“). То води до нетипична употреба на езика, социално затруднение и вманиачаване във вътрешния свят, липса на интерес към другите и трудно фокусиране на вниманието.
Малкото ми чудовище… – въздъхва Елизабет. Мъжът ѝ наричаше дъщеря им така. И все още го прави. От неговата уста звучи закачливо. Дъщеря ѝ я зяпва учудена. После устните ѝ се раздвижват. Тръгвай, казват те без звук. Дъщерята не е имала намерение майка ѝ да я чуе и Елизабет мълчаливо ѝ благодари.
Естер Херитсен (източник: Eurolitnetwork.com)
Така е при Елизабет, такава е и като майка. Колкото и да се опитва да е грижовна, на моменти изглежда жестока. Искреното ѝ желание е да отпрати Коко, която се нанася при нея, след като разбира, че майка ѝ скоро ще умре. Междувременно читателят започва неволно да изпитва съчувствие към Елизабет дори когато открива, че е заключвала дъщеря си на година и половина. Тя е просто човек, който не знае как да се справи с усещането, че нещо не е наред и на няколко пъти пита останалите дали го смятат за луд. Жена, която първо споделя на фризьора си, че не ѝ остава още много време, но отлага разговора с дъщеря си и бившия си съпруг.
Не бих препоръчала „Жажда“ на всички – за едни това ще е доста нетипичен и странен роман, за други ще е на моменти излишно вулгарен, трети докрая ще очакват утеха и надежда. Ако подходим по друг начин към него, ако приемем, че може да опише най-добре Коко като „момиче, което не иска да е рибка, а вода“, тогава и корицата, и крехкостта на диалозите ще добият смисъл. Аз нямах никакви очаквания и предварителни нагласи, затова в крайна сметка останах учудена и провокирана, което винаги отчитам като плюс.
Ако мога да опиша „Жажда“ само с едно изречение, без да отнемам възможността на читателя сам да разбере и разтълкува сюжета, то ще е – книга за травмите, сбогуването и липсата. Изящно, но същевременно неумолимо писане, което буди интерес и причинява дискомфорт.
Не пропускайте ревюто на Ася за „Жажда“, както и това на „Четиво“. А откъс от книгата ще откриете тук.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta2020 при завършване на поръчката си.
