„Зовът на костите“ (изд. „Colibri“) е една от онези книги, чието публикуване очаквах с нетърпение. Романът е втора част от трилогията на Долорес Редондо. Първата част, наречена „Невидимият пазител“, беше достойно начало и неслучайно романът предизвика истински фурор в Испания, като и двете книги вече са преведени на 30 езика.
В „Зовът на костите“ авторката отново ни връща в красивата долина на река Бастан, провинция Навара, към живота на полицейски инспектор Амая Саласар, която притежава „невероятен инстинкт за издирване на злото“. Редондо умело преплита личния живот на своята главна героиня и майчинството, което я променя изцяло, като не остава по-назад и с новите предизвикателства в кариерата на Амая. „Зовът на костите“ започва с ударна доза мистерия, която в миг буди любопитството на читателя. След това Редондо не губи време и веднага преплита два интригуващи случая, които Амая трябва да разгадае.
Първият случай е свързан с оскверняването на местна църква. Деянието хич не прилича на елементарно хулиганство. Тайнственият извършител е оставил на местопрестъплението кости от ръчичка на бебе, или майру-бесо, което означава, че костите са на некръстено дете. В Страната на Баските се вярвало, че подобни кости имат магически свойства и предпазват подобно на факла своите приносители, докато те вършат вещерски безчинства. Един от вероятните мотиви за това оскверняване води до аготите –древен Наварски народ, чиято сегрегация през Средновековието е подобна на тази, от която страдали евреи, маври, цигани, знахарки, бедняци. И понеже по онова време Църквата се отнасяла към аготите като към парии, намесата им в безчинствата изглеждат логични, но дали наистина е така?
Вторият случай, който Редондо заплита в своя роман, е за три привидно несвързани помежду си убийства, извършени от непохватни убийци. Всички жертви са млади жени, с идентична ампутация на ръката до лакътя, направена посмъртно с такава прецизност, каквато убийците не са проявили в действията си дотогава. При всички случаи ампутираният крайник е изчезнал от местопрестъплението. И тримата убийци в последствие се самоубиват в затвора или под охрана, оставяйки едно и също послание, написано на стените – ТАРТАЛО. Тартало е доста рядко употребявана дума, същество от митологията на баските в Невара, невероятно огромен, силен и агресивен циклоп, който се храни с овце, девици и овчари. Убийствата стават пет, а разказът за хода на разследването е перфектно изпипан и интригуващ. Минали предания и настоящи събития са преплетени изключително умело, за да ни накарат да се замислим за изконната съпротива между доброто и злото.
Тук идва момента да кажа, че Редондо развива своя сюжет шеметно добре. „Зовът на костите“ е прекрасно продължение на поредицата по няколко причини. Освен че надгражда своите герои, Редондо умело вплита и нишки, свързани с миналото на Амая. Авторката ни разкрива много неща от живота й като малко момиче, което е живеело в постоянен ужас заради психически неуравновесената си майка – неща, които само бяха загатнати в предишната книга. Близо 500-те страници са написани толкова динамично, че се изчитат на един дъх. Романът наистина ме впечатли повече от първата част и безспорно ми хареса!
„Зовът на костите“, както и „Невидимият пазител“, ми напомнят за трилогията „Милениум“ на Стиг Ларшон поради една основна причина – написани са много добре и с прецизност към детайлите. Всичко това, примесено с оригиналната атмосфера, която Редондо създава, ме карат да си мисля, че тази испанска писателка ще става все по-известна, при това заслужено. В този ред на мисли, никак не се учудвам, че правата за книгите вече са откупени и ще имат своята филмова адаптация. А до излизането на третия роман предлагам и ние да направим един тур по местата, описани от Редондо, които напоследък ненапразно придобиват все по-голяма популярност. :)
Още едно ревю за книгата може да прочетете в блога на „Книжен Петър“.
