Добре написаните антиутопии са впечатляващи и дълго занимават и тревожат съзнанието на читателя. Две неща винаги ще ме ужасяват в този жанр – усещането, че въображаемият свят на романа предстои да се сбъдне в непосредствено бъдеще, и героите, които не осъзнават каква е тяхната реалност и в какво са се превърнали.
Чувството, че живея в гадна антиутопия, което тези книги засилват, ме стряска и смразява кръвта ми, но въпреки това не бих се отказала от тях. Ето моите топ пет:
5. „Игрите на глада“, Сюзан Колинс
Сюзан Колинс споделя, че била вдъхновена да напише „Игрите на глада“ от „Бягащият човек“ на Стивън Кинг. Затова се чудя как ли се е почувствала писателката, когато Краля е определил книгата й като завладяваща?
Истината е, че антиутопията на Колинс е жестока книга (в пряк и в преносен смисъл), която сякаш обединява едни от книгите, които са оставили трайна следва в съзнанието ми – „Повелителят на мухите“, „Сърцето на мрака“, „Бягащият човек“.
Капитолът държи дванайсетте окръга в ръцете си, всявайки ужас с жестока игра. Всяка година 24 деца се изправят на прага на смъртта и оцеляват само двама.
За да спаси малката си сестра, Катнис Евърдийн става доброволец в Игрите. Тя ще изненада Капитола, ще нанесе точни удари право в сърцето му и ще поведе революцията. Но не се надявайте на хепиенд, защото никой не знаме на какви мерзости е способен човекът, воден от егото си и опиянен от мисълта за власт.
4. „Бягащият човек“, Стивън Кинг
„Бягащият човек“ описва възможното ни бъдеще и един кошмарен свят, в който властва анархия и глад, а огромна развлекателна компания, примамва хората да участват в смъртоносни игри, предавани по телевизията. Как да останеш безразличен, като написаното толкова много прилича на нашата действителност?!
Бен Ричардс се включва в такава игра, защото тя е единственият шанс да спечели пари за лекарства за болната си дъщеря. Целта на играта е „бягащият човек“ да остане жив.
Картините, които създава Кинг, са натуралистични, жестокостта не прави впечатление на никого, а животът е напълно обезценен. Романът е като оголен нерв, чиято единствена цел е да причинява дискомфорт. Екшънът се развива с вихрена скорост и държи в напрежение до унищожителния финал.
3. „Небостъргач“, Дж. Г. Балард 
Наричат антиутопията на Балард „поглъщаща, смразяваща, ужасяваща“, „зловещ поглед към бъдещето“.
„Небостъргач“ започва с илюзията за изграждане на идеален свят за идеално общество. Проектът е впечатляващ – 40-етажна сграда (първата от общо 5) с 1000 апартамента, напълно ще задоволява нуждите на своите резиденти. Луксът и удобствата са общата религията, а най-хубавото е, че обитателите на Небостъргача, заможни и цивилизовани, са все отбран елит, отделен от тълпата.
Поне докато не се развали асансьорът… Поставен в подходяща среда, човекът е способен да върши отвратителни неща.
Трите прослойки на общността – долните етажи с най-бедните сред богатите, горните със знаменитостите, а на покрива е апартаментът на семейство на архитекта, рано или късно се изправят едни срещу други.
Постепенно порядките се променят, живеещите долу искат да се изкачат нагоре по вътрешната социална стълбица, знаменитостите се борят с всички средства да запазят позициите си на върха, а архитектът сякаш само наблюдава от тронната си зала на покрива.
2. „451 градуса по Фаренхайт“, Рей Бредбъри
В „451 градуса по Фаренхайт” книгите са забранени и изгаряни. (Не е ли това най-големият кошмар за книжните маниаци?!) Бредбъри ни представя едно общество, което насърчава потребителското мислене и се „храни“ с безсмислени зрелища.
Укриването на книги е едно от най-сериозните престъпления в този антиутопичен свят. Престъпниците са преследвани от закона, а библиотеките са изгаряни от специален отряд пожарникари.
Дали надеждата е напълно изгубена, или опозиционната група на хората, които учат наизуст книги, за да могат да ги предадат на следващите поколения, ще успее?
1. „Никога не ме оставяй“, Казуо Ишигуро 
„Никога не ме оставяй“ е страшна книга за един социален експеримент – клонирането и отглеждането на деца, които на 18 години да легнат на операционната маса за поредица от експлантации. Иначе казано, тези деца ще се превърнат в парчета месо, от които лекарите ще вземат органи, за да удължат живота на „нормалните“ хора.
Те нямат право да пораснат и да мечтаят. Единственото им право е да дарят себе си, тоест да умрат, и затова са специални. Те трябва да бъдат отгледани здрави, за да се принесат в жертва на нормалната част на обществото, която вече не страда от нелечими страшни заболявания.
„Донорството“ до такава степен се е вписало в културата, в живота на хората, че никой, дори самите донори не го поставят под съмнение. Не го мислят за нещо извънредно, ужасяващо, грозно и престъпно.
