fb
БиблиотекаЗа книгите в книгите

„Колко бе важно да бъда Бакман“ – историята на писателското алтер его на Стивън Кинг

17 мин.
Stivan King

Есето „Колко бе важно да бъда Бакман“[1] е поместено в новото издание на антиутопичния роман „Бягащият човек“ (изд. „Ибис“) на Стивън Кинг. В този текст Краля на ужаса разказва за раждането, живота и смъртта на писателското си алтер его Ричард Бакман. „Бягащият човек“ е последната творба, излязла под знаменития псевдоним на Кинг.

Превод: Адриан Лазаровски

Byagashtiyat chovek Stivan KingТова са вторите ми бележки[2] към така наречените „Бакманови книги“ – определение, което започна да се свързва (поне в моето съзнание) с първите няколко романа, публикувани с името Ричард Бакман на корицата. И четирите бяха издадени от „Сигнет“ с меки корици и никъде в тях не се споменаваше, че Бакман е псевдоним. Онези първи бележки не бяха кой знае какво и според скромното ми мнение представляват класически случай на изпаднал в умопомрачение автор. И в това няма нищо изненадващо. Когато бяха написани, Бакмановото алтер его (тоест моя милост) не беше нито в съзерцателно, нито в аналитично състояние; и как да бъде, когато се чувствах брутално ограбен. Разбирате ли, Бакман не бе замислен като краткосрочен псевдоним; той трябваше да остане с мен задълго, а тайната ни – да се запази неразкрита. Ето защо, когато името ми бе свързано с неговото, бях изненадан, объркан и побеснял от гняв. А подобни състояния не се отразяват благотворно на писането на бележки, статии или есета. Надявам се, че сега ще се справя по-добре.

Може би най-важното нещо, което мога да кажа за Ричард Бакман, е, че той стана истински. Не напълно, естествено (побърза да добави той с малко изнервена усмивка), защото не пиша тези редове в състояние на самозаблуда. Макар че… добре де… може и така да е. Нима писателите не се опитват да потопят читателите си в подобно състояние (или поне за времето, в което са разгърнали страниците на книгите им)? Самите автори също не са имунизирани срещу тази… чудя се как да я нарека… Харесва ли ви „контролирана самозаблуда“?

При всички положения Ричард Бакман започна кариерата си не като плод на самозаблуда, а по-скоро като скривалище, благодарение на което можех да публикувам някои по-ранни свои произведения, защото си мислех, че читателите ще ги харесат. Тогава обаче той започна да расте, да расте и накрая оживя, както често се случва с рожбите на писателското въображение. Неусетно започнах да си представям живота му – фермата, съпругата му (красивата Клаудия Инес Бакман), уединените нюхампширски сутрини, доенето на кравите, сеченето на дърва… Виждах го как измисля историите си и как прекарва вечерите си в писане – с неизменната чаша уиски до пишещата машина марка „Оливети“… Навремето познавах един писател, който обичаше да казва, че писането на разказ или роман, ако върви добре, е като трупане на килограми. По същия начин и моят псевдоним бе започнал да наедрява и да се закръгля с всеки следващ ден.

Richatd Bachman

Мнимият портрет на Ричард Бакман. На снимката всъщност е Ричард Манюел, литературният агент на Кинг.

После, когато укритието му ненадейно бе взривено, Ричард Бакман издъхна. Хвърлих светлина върху този факт в няколко интервюта, които се чувствах задължен да дам по въпроса. Тогава заявих, че причината за смъртта му е била „рак на псевдонима“, ала, в интерес на истината, го убиха по-скоро шокът и осъзнаването, че понякога хората просто няма да те оставят на мира. Ако трябва да го кажа по по-художествен (но не и неточен) начин – Бакман бе вампирската страна на моето съществуване и бе погубен от слънчевата светлина, която го озари след разрушаването на скривалището му. В резултат на това бях сериозно объркан – но и доста продуктивен – и така се роди книгата ми „Тъмната половина“ (неин автор беше не Ричард Бакман, а Стивън Кинг). Тя се разказваше за един писател, на име Тад Бомънт, чийто псевдоним Джордж Старк оживява в действителност. Жена ми винаги е ненавиждала този роман, навярно защото за Тад мечтата да бъде писател надделява над реалността да бъде човек; неговата самозаблуда изцяло поглъща здравия му разум, при това с ужасни последици. Слава богу, аз нямах такъв проблем. Наистина. Бях се отърсил от Бакман и макар да съжалявах, задето трябваше да умре, ще излъжа, ако кажа, че не изпитах известно облекчение.

„Бягащият човек“ е написан от един гневен, преизпълнен с енергия и запленен от изкуството на писането млад мъж. Също като „Гняв“, „Дългата разходка“ и „Пътна мрежа“, той не е писан като Бакманова книга (по онова време Ричард Бакман още не беше измислен), а в характерното за Бакман „състояние на духа“ – стаен гняв, сексуална фрустрация, дяволски добро чувство за хумор и клокочещо отчаяние. Бен Ричардс – мършавият главен герой на „Бягащият човек“, който е на прага на туберкулозата (и разликата между него и изиграния от Арнолд Шварценегер персонаж от едноименния филм е от земята до небето), забива похитения от него самолет в небостъргача на Игрите, като по този начин отнема не само своя живот, но и този на стотици (а може би и хиляди) служители на Всеобщата телевизия. Това е представата на Ричард Бакман за хепиенд. Финалите на другите Бакманови книги са даже още по-мрачни. Стивън Кинг никога не е забравял, че добрите невинаги побеждават (прочетете „Куджо“, „Гробиште за думашни любимци“[3] и „Кристин“), ала също така знае, че в повечето случаи доброто надделява над злото. Всеки ден в реалния живот добрите побеждават. По-голямата част от тези победи остават незабелязани (заглавие от сорта на: МЪЖ СЕ ПРИБИРА У ДОМА ЖИВ И ЗДРАВ СЛЕД РАБОТА, няма да продаде много вестници), но въпреки това са истински… а литературата е отражение на действителността, нали?

И все пак…

Tamnata polovina Stepehne KingВ първата чернова на „Тъмната половина“ бях сложил в устата на Тад Бомънт цитат от Доналд Уестлейк – изключително интересен автор, написал цяла поредица мрачни криминални романи под псевдонима Ричард Старк. Когато го помолили да обясни разликата между Уестлейк и Старк, писателят отвърнал: „В слънчевите дни пиша историите на Уестлейк, а когато вали – тези на Старк“. Не мисля, че съм го оставил в окончателния вариант на „Тъмната половина“, ала винаги съм обичал тази мисъл. Направо я обожавам, както е модерно да се казва. Ричард Бакман – измислена личност, която ставаше все по-реална за мен с всяка следваща книга, носеща това име на корицата – е от най-дъждовните типове, които можете да си представите.

В повечето случаи добрите побеждават, смелостта триумфира над страха и семейното куче никога не хваща бяс – бях убеден в това, когато бях на двайсет и пет години, и все още съм убеден в него, макар да съм на два пъти по двайсет и пет. Обаче знам и нещо друго – че в мнозина от нас се крие едно кътче, където не спира да вали, сенките винаги са дълги, а в горите се спотайват чудовища. Хубаво е да има глас, който да артикулира ужасите на това кътче и да опише географията му, без да отхвърля прекрасните, озарени от слънце ясни дни, които изпълват по-голямата част от обикновеното ни ежедневие.

В „Проклятието“ Бакман за първи път заговори от свое име – това бе единствената от ранните Бакманови книги, носеща неговото име на титулната страница от първата чернова – и ми се стори ужасно несправедливо, че тъкмо когато намери собствения си глас, започнаха да го бъркат със Стивън Кинг. В цялата работа наистина имаше нещо сбъркано, понеже по това време Бакман се бе превърнал в нещо като „то”[4] за мен; той казваше неща, които аз не можех да изрека, а обстоятелството, че си живееше в нюхампширската си ферма – и то не като автор на бестселъри, чието име се появява в глупавите класации на „Форбс“ за хора, които са прекалено богати за собственото си добруване, а физиономията му може да се види я в шоуто „Тудей“, я в някоя екранизация на някой от романите му – и тихичко си пишеше книгите, му даваше възможност да мисли и да изразява себе си така, както Стивън Кинг не можеше. И точно тогава избухнаха всички онези сензационни заглавия, крещящи: „Бакман всъщност е Кинг“, и не се намери никой – дори аз – който да защити покойника или да изтъкне очевидното: че и Кинг всъщност е Бакман (или е бил, поне за известно време).

Смятах го за несправедливо тогава, смятам го за несправедливо и сега, ала понякога животът е горчив. Както Bachman booksи да е, реших да прогоня Бакман от мислите и живота си и успях – в продължение на няколко години. Тогава, докато работех над един роман (роман на Стивън Кинг), на име „Град Отчаяние“, Ричард Бакман ненадейно изникна отново в живота ми.

По това време пишех на верния си текстообработващ процесор „Уанг“, който приличаше на визифон от филм за Флаш Гордън. До процесора имаше не толкова допотопен лазерен принтер и от време на време, когато ми хрумнеше някоя идейка, аз си я записвах на листче хартия и го залепях с тиксо отстрани на печатащото устройство. Малко след като преполових „Град Отчаяние“, там се появи листче с една-единствена дума, написана на него: ОТМЪСТИТЕЛИТЕ. Беше ме осенила страхотна идея за роман – роман, в който щеше да има играчки, оръжия, телевизия и предградия. Не знаех дали изобщо ще я реализирам – голяма част от тези „принтерни бележки“ никога не се превръщаха в книги – но пък ми беше адски приятно да си мисля за нея.

После, в един дъждовен ден (от любимите дни на Ричард Старк) тъкмо завивах с колата по алеята пред къщата ни, когато ми хрумна нещо. Не знаех откъде се взе, защото нямаше нищо общо с баналностите, въртящи се из главата ми по това време. Идеята се състоеше в следното – да взема героите от „Град Отчаяние“ и да ги сложа в „Отмъстителите“. Казах си, че в някои случаи те навярно ще си останат същите хора, а в други ще се променят; в никакъв случай обаче нямаше да вършат същите неща или да реагират по същия начин, защото различните истории ще диктуват различен курс на поведение. Щяха да бъдат като членове на театрална трупа, играещи в две различни пиеси.

Малко по-късно бях озарен от още по-вълнуваща идея. След като можех да приложа концепцията за театралната трупа при персонажите, защо пък да не я използвам и при самия сюжет – така бих могъл да разположа голяма част от елементите от „Град Отчаяние“ в съвсем нова конфигурация и да създам нещо като огледален свят. Още преди да напиша „Отмъстителите“, знаех, че критиците ще сравнят този диптих с цирков номер… и нямаше да са далеч от истината. Обаче интуицията ми подсказваше, че това ще бъде добър цирков номер. Може би даже ослепителен цирков номер, който демонстрира колко мускулеста, гъвкава и многостранна е историята… както и безграничните й възможности да комбинира няколкото основни елемента, залегнали в основата й, в безброй интригуващи вариации.

В същото време двете книги не биваше да звучат еднакво, нито пък да казват еднакви неща – тъй както една пиеса от Едуард Олби и една пиеса от Уилям Инг не звучат по един и същ начин, дори и да са изпълнени в две успешни нощи от една и съща театрална трупа. Ала как бих могъл да заговоря с различен глас?

Отначало си мислех, че не мога, ето защо си казах, че най-добре да хвърля идеята в кошчето, на име „Руб Голдбърг“[5], което пазя в дъното на съзнанието си – онова, на което пише: ИНТЕРЕСНИ, НО НЕРАБОТЕЩИ ХРУМКИ. После обаче се сетих, че отговорът през цялото време е стоял пред мен. Ами да – Ричард Бакман би могъл да напише „Отмъстителите“. На повърхността неговият глас звучеше почти като моя, но отдолу се криеше цял различен свят. Толкова различен, колкото е разликата между един слънчев и един дъждовен ден например. Освен това героите му винаги са били по-различни от моите, защото са хем по-забавни, хем и по-коравосърдечни (чудесен пример за това е Барт Доус от „Пътна мрежа“, любимият ми роман от ранните Бакманови книги[6]).

Stephen KingЕстествено, Бакман беше мъртъв – аз самият го бях обявил на всеослушание – ала смъртта не е кой знае какъв проблем за писателите; ако не вярвате, попитайте Пол Шелдън, който възкреси Мизъри Частейн за Ани Уилкс, или пък Артър Конан Дойл, който върна Шерлок Холмс от водопада Райхенбах[7], след като почитателите му от цялата Британска империя го засипват с възмутени писма. Аз обаче нямах намерение да съживявам Ричард Бакман; просто си представих една кутия със забравени ръкописи в мазето му, с „Отмъстителите“ най-отгоре. После само пресъздадох книгата, която Бакман вече бе написал.

Това пресъздаване хич не беше лесна задача… но пък в същото време се оказа невероятно вълнуващо. Беше страхотно да чуя отново Бакмановия глас, а онова, за което се надявах да се случи, наистина се случи – „Отмъстителите“ се превърна в двуяйчен близнак на „Град Отчаяние“ (да не говорим, че и двете книги буквално бяха написани на един дъх; тъкмо бях приключил с работата по Кинговия роман и на следващия ден подхванах Бакмановия). В същото време бяха и различни, понеже „Град Отчаяние“ е за Бог, а „Отмъстителите“ – за телевизията. Предполагам, че в този ред на мисли и двете са за висши сили – колкото различни, толкова и еднакви.

За мен въпросът „Колко бе важно да бъда Бакман?“ неизменно върви ръка за ръка с друг един въпрос – за това, колко бе важно да намеря достоен глас и гледна точка, малко по-различни от тези на Стивън Кинг. Не напълно различни; не съм чак такъв шизофреник, че да повярвам в това. Обаче вярвам, че всеки от нас от време на време използва различни трикове, с които да промени както гледната си точка, така и възприятията си – защо иначе си купуваме нови дрехи и си правим нови прически? – и някои от тези трикове могат да бъдат изключително ползотворни. С тяхна помощ освежаваме старите си привички да живеем, да наблюдаваме живота и да създаваме изкуство. Никой от тези коментари няма за цел да покаже, че съм постигнал нещо велико с Бакмановите книги, и те със сигурност не са написани с претенции за художествени достойнства. Просто обичам твърде много това, което правя, за да го оставя да мухлясва някъде. Бакман ми помогна да освежа своето творчество и не ми позволи да се почувствам прекалено комфортно и самодоволно, за което съм му благодарен.

Надявам се, че тези ранни произведения показват както развитието на Бакман като личност, така и същността на тази личност. Мрачен, потискащ дори когато се смее (и най-потискащ именно когато се смее), Ричард Бакман не е човек, какъвто бих искал да бъда през цялото време, дори и да е все още жив… ала е хубаво да имам тази възможност, този прозорец към света, макар и да е с поляризирано стъкло. А читателят навярно ще открие, че Дик Бакман има нещо общо с Джордж Старк, алтер егото на Тад Бомънт – и двамата не са особено приятни типове.

Понякога се чудя дали пък няма и други добри ръкописи – завършени или не – в онази кутия, която овдовялата госпожа Бакман е открила в мазето на техния нюхампширски фермерски дом…

И тази мисъл не спира да ме гложди.

Стивън Кинг
Ловел, Мейн
16 април 1996 г.

[1] Заглавието е перифраза на известната пиеса на Оскар Уайлд „Колко е важно да бъдеш сериозен“. – Бел. прев.

[2] Въпросните първи бележки са към първото американско издание на Бакмановите книги (The Bachman Books) от 1985 година. То съдържа романите „Гняв“, „Дългата разходка“, „Пътна мрежа“ и „Бягащият човек“. – Бел. прев.

[3] Не, уважаеми читателю, няма грешка – оригиналното заглавие на романа е „Pet Sematary“, а не „Pet Cemetery“, както е граматично правилното. – Бел. прев.

[4] То (id), Аз (ego) и Свръхаз (superego) са трите части на психичния апарат, въведен от Зигмунд Фройд. „То“ олицетворява безсъзнателните, вродените инстинкти. Това е импулсивната, неосъзнатата част на психиката, която не признава никакви норми, забрани или реалност и е движена само от принципа на удоволствието. – Бел. прев.

[5] Руб Голдбърг (1883–1970) – американски художник, скулптор, инженер и изобретател, известен с карикатурите си, в които фигурира т.нар. „Машина на Руб Голдбърг“ – изключително сложно, голямо и объркано приспособление, изпълняващо съвсем простички функции (например гигантска машина, заемаща цяла стая, чиято цел е да придвижва лъжичка от чинията до устата на човека). – Бел. прев.

[6] Ето какво казва Стивън Кинг за всяка от ранните Бакманови книги в бележките от 1985 г.: „Подозирам, че „Пътна мрежа“ е най-слабата от всички, просто защото отчаяно се опитва да бъде добра книга и да разбули загадката на човешката болка. Пълна противоположност на „Пътна мрежа“ е „Бягащият човек“ – може би най-добрият от тези четири романа, защото главното в него е сюжетът. Историята се движи стремително напред и всичко, което не е свързано със сюжета, е изхвърлено зад борда. „Дългата разходка“ и „Гняв“ са препълнени с нравоучения (както в текста, така и в подтекста), но и сюжетът им е достатъчно интересен“. – Бел. прев.

[7] Един от най-големите каскадни водопади в Алпите. На неговия фон се разиграва драматичната история от разказа на Артър Конан Дойл „Последен случай“ – на 4 май 1891 г. Шерлок Холмс и професор Мориарти се вкопчват един в друг в смъртна схватка, преди да паднат в клокочещия воден ад под тях. – Бел. прев.

[ + ]