fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

Ревюта

„Никога не ме оставяй“ – невъзможните копнежи в един алтернативен свят

3 мин.
Nikoga ne me ostaviai - Kadzuo Ishiguro

Nikoga ne me ostaviai„Никога не ме оставяй“ (изд. „Colibri“) е разтърсваща история с антиутопични и научнофантастични елементи от английския писател с японски произход Кадзуо Ишигуро.

Една от най-нелепите анотации, които съм чела, е именно за този роман. Единственото, което се разбира от нея, е, че става дума за три деца, израснали в училище-пансион за богати, в което са били особено привилегировани и специални. И тъй като някак умишлено не потърсих повече информация, не бързах да започвам книгата, която ми звучеше като Ориндж каунти за деца.

Да, наистина Рут, Томи и Кати отрастват в тихата английска провинция и наистина са специални. Но чак към средата на романа осъзнах защо повечето хора, които са го чели, го определят като история, от която ти става мъчно и противно едновременно.

Възпитаниците на пансиона „Хейлшам“ живеят спокойно, кротко и… празно. Обитателите му са създадени с една единствена функция – да станат донори след определена възраст и да спасят „истински“ човешки живот. Просто плът, която служи за определени цели, нищо повече. Децата обаче, макар и създадени по изкуствен път (най-често от изметта на обществото – наркомани, проститутки, алкохолици), имат чувства, имат мечти, рисуват, играят и обичат.

Ето тук идва моралният въпрос – защо те да са по-различни и недостойни от нас? И колко добри сме всъщност ние? Тези копия правят секс и се влюбват, но не могат да имат деца, нямат и нужното време да създадат брак или дълго партньорство, защото твърде рано са привиквани на експлантации – даряват органи веднъж, два, три пъти, докато не се скапят и не умрат. Ужасяващ алтернативен свят, който е плашещо възможен…

Донорите невинаги са знаели, че са донори. В детството си те смътно осъзнават някои неща, но никога не получават конкретен отговор от своите настойници, които се грижат за тях. Точно тези настойници се гнусят и донякъде страхуват от възпитаниците си, приемат ги като нещо чудато, неестествено, противно, което трябва да бъде отгледано здраво, за да се принесе в жертва на нормалната част на обществото, която вече не страда от нелечими страшни заболявания, благодарение на успешния си експеримент.

Заглавието на книгата идва от песен, на която Кати тайно танцува, прегърнала възглавница. Точно тази сцена трогва една от възпитателките и променя отношението й към донорството:

Докато ви гледах да танцувате, пред очите си виждах съвършено различна картина. Виждах как стремително се заражда един нов свят. Да, по-технологичен, да, по-ефективен. Нови начини за лечение на старите болести. Изумително! Но едновременно с това един по-суров и по-безмилостен свят. И аз виждах момичето със затворени очи, притискащо стария свят към гърдите си – по-добрия, който познаваше в дълбините на своето сърце, който не можеше да остане повече и тя го притиска ли, притиска, като го умолява да не си отива. Ето какво видях. Това не бяхте точно вие, не беше точно онова, което правехте в онзи миг и аз го осъзнавах. Но продължавах да ви гледам, докато сърцето ми кървеше от мъка. Запомнила съм го завинаги.

Още едно ревю от Мила може да прочете тук. Вижте и ревютата ни за други романи на Ишигуро – „Остатъкът от деня“ и „Погребаният великан“.

[ + ]