fb

"Аз чета" стана на 14 години.  Какви са нашите подаръци, виж тук!

Ревюта

Само някои цветя са отровни в „Квантовата градина“

2 Mins read

Квантова градина – Александър ЧобановСлед силния си дебютен роман “Хлапета” Александър Чобанов отново се връща към разказа със сборника “Квантова градина” (изд. „Хермес“). Признавам си, моите лични предпочитания клонят силно към романите, но в последните години все по-често ми се случва да правя изключения и обикновено не съжалявам.

На пръв поглед разказите са напълно самостоятелни, но скритите връзки между тях са загатнати още с присъствието на цветята в женските имена, в спомените като аромат или привидно неутрален фон. Героите приличат на обитатели на голяма къща, които никога не се срещат по етажите, дори не подозират за съществуването на останалите, но понякога се явяват, подобно на призраци, в чуждите истории. Като разпилени частици, те се лутат хаотично в сложна плетеница от разминавания и наранявания, събират се с други частици за миг, после отново се озовават сами в пространството.

Сборникът напомня донякъде колаж от снимки, илюстриращи един свят, който на повърхността изглежда разпадащ се и измъчен, но на по-дълбоко ниво в него могат да се наблюдават неочаквани взаимовръзки. Тревожният пулс на съвременния човек бие в неподозирано за него съзвучие със сърцата на още много хора.

“Квантова градина” е интересен експеримент, в който не всички компоненти са равностойни по качество, но въздействат цялостно. Чобанов сякаш не иска да се чувства уютно, а предпочита да търси и изпробва различни жанрови стилове – черен роман (“Ирина”), магически реализъм (“Борей”), пародира “потока на съзнанието” в Калинката”, заиграва се със стилистика, близка до “Житието” на Софроний, във Венци и Далай Лама”, а последният разказ “Маргарита” затваря “вратата” на градината с една антиутопия.

Като читател се почувствах истински заинтригувана от втората половина на сборника. В разказите до “Калинката” ми липсваше достатъчно време за изживяване на случващото се. Действието често се нахвърляше с няколко бързи щриха, диалозите бяха някак припряни. В последните шест разказа обаче изпитах удоволствие от езика, който разположи героите и събитията в нужната широта и ме спечели със скритата закачка и намигване.

Странно, но в края на сборника, в меланхоличния и донякъде страховит разказ за бъдеще без цветя и книги, намерих фразата, която постави заключителен мажорен акорд:

Беше енциклопедия на цветята. Цветя, които някога са расли заедно с нас.Оказа се, че те не са били отровни, само някои от тях.

Така че повечето цветя не са отровни. Затова нека им се радваме с пълно сърце и душа в един свят, който ни е хванал в златната си паяжина, чиито нишки всеки миг ни свързват с милиони други съзнания и съдби.