Преди години интервюирах един ливанец, който е избягал от родната си страна и в момента работи като доносник на българската полиция. Записах надлежно историята му и седмици наред бях омагьосана от нея. Усещането ми за главния герой на романа на Александър Урумов беше същото.
Има нещо безкрайно привличащо в истинските истории – нещо, което не може да те отдели от тях, независимо че не отговарят на холивудските правила за писане на книги.
„Али Безсмъртния“ (изд. „Витлеем“) е мъжки разказ за живота на един убиец и наркодилър, който претърпява пълно преображение в края. Али преживява цялостна трансформация и е нов човек, досущ като в приказките. Ако смените името му, спокойно може да прескочи в друг роман и никой да не го разпознае.
Книгата може да се ползва и като наръчник за схемите в подземния свят на каналджийството, дрогата и войната и в началото я зачетох точно защото исках да узная повече за всички тях. Но после, разбира се, хукнах по дирите на героя и макар той да не ми стана любимец, харесах твърдата му ръка, постоянството и волята за промяна.
Заключенията тук са като красиви сувенири, събрани след туристическа обиколка сред бурните преживявания на Али. За някои от тях личи, че са взети право от устата на преживелия и са така дълбоко изстрадани, че въпреки почти невероятната промяна в характера на героя, никой читател няма да се зачуди дали тя е измислена. Е, не е. Али не е измислен и той говори ето така:
Никой не може да спре човек, който е решил да сложи край на живота си. Намират начин, режат с бръснарски ножчета одеяла или чаршафи, правят въже. Това е защото много мислят. А аз докато тренирам, почти и не мисля. Само трябва да помпам лицеви опори долу на пода. Познавам пода много добре.
Към последната трета на романа вече личи умората на автора, който наистина е вложил всичко от себе си, за да напише този текст. Добрата история обаче не прави обезателно добър роман.
На много места Урумов просто е гонил предаването на истинските събития и е следвал пълноводния разказ на своя прототип. На прототипа е позволено да вмъква нови лица в края на разказа си, но не и на автора, който описва историята. Защото, когато се прилага подобен подход, обикновено авторът трябва да действа като Агата Кристи. Тя е пишела детективските си романи, без да знае кой ще е убиецът. После си е избирала най-малко вероятния и, забележете, се е връщала назад по целия сюжет, за да заложи всички елементи, така че да го превърне в престъпник.
Александър Урумов (снимка: „Жената днес“)
Александър Урумов не е Агата Кристи и третостепенните му герои просто ги няма в началото. Вместо това се появяват нови участници в действието. Тези персонажи падат като камъни от небето право върху страниците и личи от разстояние, че са там само защото Али вероятно ги е споменал със закъснение. Дотук може да се преживее, но когато изчезват след две страници, като за тях се казва, че са присъствали в живота на Али от самото начало, вече идва малко в повече. Мога да разбера защо Урумов не се е върнал да положи своите авторски капани в началото. Това е такава досада за един автор – да се занимава с третостепенните образи, които му трябват просто за да продължи действието, а изобщо не се вълнува от тях. Но да хванеш такава златна история и да не се потрудиш да я обгрижиш докрай е направо жалко.
Още по-жалко е, че не е позволил на своя редактор да се развихри, защото след около сто и петдесетата страница, когато нашият злодей се променя, зверски личи, че Урумов не знае какво да прави с добрите момчета. Мисля, че там някъде повечето мъже биха спрели да четат тази книга, защото вече няма да има преследвания, убийства, тъмни сделки и размишления на здрав, земен човек. Накрая започва едно авторско препускане романът най-сетне да свърши. Финалът не е изненадващ и още от началото на промяната някак знаем докъде ще стигне тя.
Но забравям за тези недъзи на едно нередактирано писане и го правя още сега, защото това е една истинска история, разказана сравнително добре – история, която ще ви увлече, ще ви накара да се замислите и в края й ще ви се прииска да познавате Али, който всъщност още е жив и живее и работи в България. А истинските истории са по-силни от недотам изпипаните романи. И истинските истории могат да променят читателите най-качествено.
