През цялото време, докато четях „Щастливата носталгия“ (изд. „Colibri“, превод Светла Лекарска) на Амели Нотомб, в ума ми отекваше първото изречение на любим роман: „My wound is geography“. Именно на английски, защото (въпреки гениалния превод* на Иглика Василева на български) тази единствена дума – „география“ – откликва по особен начин на настроението в „Щастливата носталгия“.
От само себе си се разбира, че съм имала и много други, но географията поставя ясни граници – моят японски живот е забележителен с това, че е по-малко смесен с другите и не е замърсен от турбуленции и въздушни ями.
Въпреки първоначалния ми ентусиазъм, тази книга не е продължение на „Нито Ева, нито Адам“. Подобно на останалите японски романи на странната белгийка, и този е силно биографичен – нашата авторка предприема пътуване назад във времето, по следите на изгубените си японски спомени. Разликата с двайсет и една годишната Амели, върнала се в Япония, за да заживее отново като японка (в „Изумление и трепет“) е, че този път в страната на изгряващото слънце пристига не младо момиче в търсене на идентичност, а преуспяваща писателка, придружена от телевизионен екип, очарован от екзотичното й минало.
И аз съм като Кобе. Ако времето отчита нещо у човешкото същество, то това са раните. На моите четирийсет и четири години смятам, че имам нито повече, нито по-малко рани от всеки друг, тоест много са.
Амели Нотомб (снимка: Maze Magazine)
„Щастливата носталгия“ е роман-самонаблюдение. Амели Нотомб не само позволява на читателя да надникне в душата й, а отваря най-дълбоките си рани и ги излага на показ. Разголва се по онзи обезоръжаващо характерен за писането й начин, който те кара едновременно да съчувстваш и да се наслаждаваш на мазохизма й. Срещите в Япония са задочен диалог между Изтока и Запада, между двайсет и една и четирийсет и четири годишната Амели.
На двете най-важни срещи е отделено и най-голямо внимание. Едната е с гувернантката от детството, тази, която е посяла японския дух у малката белгийка, а другата – с Ринри, японския годеник от младостта, онзи „нито Адам“, който най-обичаше „да играе“ и който се наслаждава на красотата повече от всичко друго. Първата среща е изпълнена с обич и покруса. Годините не прощават на никого, а носталгията променя паметта.
„Натсукаши“ е дума за щастливата носталгия – отговаря тя, – за момента, в който споменът се връща в паметта и я изпълва с блаженство. Изразът на лицето ви и вашият глас издаваха тъга, значи става дума за тъжна носталгия, а това не е японско понятие.
Ринри вече не е красивото двайсетгодишно момче. Той е мъж, директор, баща.
Някои ще заключат, че съм тъжна, че съжалявам. Не е такъв случаят. На двайсет години изживях една хубава история с Ринри. Нейният край е последствие от красотата ѝ.
Това е част от живота. Някои истории са като стара рана – отдавна зараснала и оставила белег, красив по свой си начин. Но по-важното – белег, без който човек не би бил същия, не би бил себе си. Понякога такива рани ни подаряват местата и хората, които сме обичали. Но без тях щяхме да сме просто роботи, безчувствени андроиди. Щастието и болката ни правят човеци.
В „Аз чета“ може да намерите ревюта и за други книги на Амели Нотомб – зловещо приказните „Синята брада“ и „Живак“, „Антихриста“ и „Любовен саботаж“.
*“Моята рана е моето родно място. То е още моя опора и мой пристан.“
(Пат Конрой, „Принцът на приливите“, превод Иглика Василева)
