fb
Ревюта

Away down south in Dixie! с „Принцът на приливите“

5 мин.

printsat-na-prilivite_0_1„Принцът на приливите“ на Пат Конрой е романът, която ме убеди, че книгата винаги е по-добра от филма (вече се сещам за едно две изключения, но за тях друг път). Когато го четох за първи път бях на около 13 и бях впечатлена от сложната, дълга, красива, объркана история на семейство Уинго. Когато го прочетох отново на 22 години, се влюбих в езика, на който е написана книгата. Мислите, че Рет Бътлър е съвършеният южняшки джентълмен? Помислете пак. Аз така и не можах да преглътна докрай „Отнесени от вихъра“, но 784-те страници на „Принцът на приливите“ бяха като глътки студена лимонада, сладки, горчиви, тръпчиви. Изреченията на Пат Конрой са красиви.

„Моята рана е моето родно място. То е още моя опора и мой пристан.“

С тези думи започва историята на семейство Уинго. Историята, която Том разказва на психоаналитичката на лудата си сестра и гениална поетеса, която лежи в болница с прерязани за пореден път вени. Историята на Люк, Том и Савана и в същото време на техните родители, съседи, на техните надежди и разочарования. Може да наречем детството им трудно, но това няма да предаде невероятно пълнокръвното описание на едно време, белязано от сегрегацията, борбата за граждански права, Корейската война. Но всичко това не достига до градчето Колтън в затънтения американски Юг. Том, Люк и Савана имат чудесно детство – радват се на слънцето, риболова и природните красоти. Докато не се приберат у дома. При тираничния си, злобен баща и свръхамбициозната, разочарована майка, която използва децата си. Превръща ги в свои оръдия. Чрез тях Лайла Уинго иска да си проправи път към висшето общество. Общество, в което „белите боклуци Уинго“, със тяхната смахната семейна история и още по-смахнати роднини, нямат място.  Безкрайно красива, Лайла винаги е смятала, че заслубава повече от това да бъде съпруга на ловец на скариди. Знаейки за тези нейни копнежи Хенри всячески се мъчи да забогатее – и така вкарва семейството си в още по-сериозни финансови загуби. Завърта се един порочен кръг, в който най-важното е „да се държим на положение“. Тихата семейна война, която се води в дома на Уинго избива върху децата.

В подобно семейство няма как децата да израстнат като средностатистически индивиди. Люк се превръща в супергерой – прекрасен, идеалист и мечтател, нещо което никой не е подозирал у високото, яко и мълчаливо (сякаш леко тъпо) момче.

Том преследва образованието, знаейки, че това е единственият му шанс да се измъкне. Той се превръща в парламентьор между различните фракции в семейството си, маскира се на нормален, на средностатистически.

Савана получава дара на словото. Превръща се в гениална поетеса, белязана с лудостта на семейството си. Наченки на тази лудост се забелязват още в детството й, а сигурно са и генетични, но тогава, смятани за странности, тези наченки трябва да се крият вместо да се лекуват. Зареждат се гениални стихове и любов към Ню Йорк – нейният спасителен пристан – диети и опити за самоубийство.

Един от тях е толкова сериозен, че се налага Том да отиде до Ню Йорк, за да разкаже на д-р Сюзан Лоуенстийн, какво е създало лудостта на гениалната му сестра близначка, да дешифрира безумните й видения и евентуално да я излекува. Но разбира, че самият той има сериозни проблеми, но бяга от тях по начин различен от този на Савана. Открива, че може да преглътне изневярата на жена си и да обича докторката, да тренира сина й и почти да унищожи безценния Страдиварус на деспотичния й и саркастичен съпруг. Открива пътя не само към лудостта на Савана, но и към себе си. Завръща се към онзи Том Уинго, когото е изоставил в младостта си, погребал, заедно с грозната тайна, разбила окончателно крехката психика на Савана. Тайна, която Лайла Уинго отрича, че съществува, тайна за която Том не говори, тайна, която трябва да бъде изговорена, за да бъде преживяна.

Може би най-забележителния образ в книгата е този на Лайла Уинго. Безскрупулна, манипулативна, веща в изкуството на лъжата, лицемерна и красива. Макиавели може само да свали шапка и да й целува краката. Невероятно пълнокръвното описание на отношенията между героите ме караше да треперя на места и да разпознавам познати и приятели на други. „Принцът на приливите“ е една от книгите, за които мога да кажа, че имат отредено специално място на полицата в сърцето ми.

Забележка: Книгата е издавана поне три пъти в България. Най-новото издание е на Intense от 2008 година, и е с ужасно грозна корица от филма. През 2002 е издавана от „Плеяда“ (изчерпан тираж) и макар корицата пак да е от филма, е доста по-добре. Изданието, което имаха родителите ми беше с невероятна корица, сякаш рисувана с пастелии и доста по-вързваща се със сюжета. Отново издателство „Плеяда“, като изданието е от 1993г.

[ + ]