Може ли музиката да звучи вкусно? Да засища сетивата и да гали успокояващо наранените души? Да завладява с дълбочината си и да помита със силата на въздействието си? Да бъде напълно достатъчна за преживяването на един кошмар? Да влюби хора? Надявам се да сте усетили реторичния тон на въпросите ми, защото след „Белканто“ (изд. „Ciela“) на Ан Патчет никой не може да ме убеди, че музиката не е едно от най-магичните открития на човечеството. Докосване до най-нежната и съкровена същност на хората.
„Белканто“ може и да прилича на роман, обсъждащ тероризма и страховете на заложниците, но това е съвсем непълна представа. Изглежда, че за Ан Патчет не е било предизвикателство да напише обикновена драматична история, която да ни ужаси или потресе. Събитието (40 знаменитости, похитени по време на скъпарско парти) лесно може да разпали въображението и да си представим кошмарни последствия с трагичен завършек. Но в тази книга акцентът удря на съвсем неочаквано място – в сърцата на жертвите.
Той я целуна. Толкова необорима логика имаше в целуването, такава притегателна сила между двама души – като между метала и магнита, че чудо беше как двамата имаха сили да не отдадат всеки миг, който имаха, на целуването. Светът с право би трябвало да е водовъртеж от неспирни целувки, в който хората да потънат и никога да не намерят сили да изплуват.
Прекрасен е начинът, по който Ан Патчет успява да избегне всички нюанси на сладникавост, които сякаш неизбежно насищат книгите, говорещи за любов. И въпреки това „Белканто“ звучи така нежно, че носи чувство за неусетно вплетена поетичност. Не искам да изпадам в патетичност, но това със сигурност е една от най-красиво написаните книги, на които някога съм попадал.
Вие мислите като американка, когато става дума за любов. А трябва да мислите като рускиня. Това е по-широка гледна точка.
Пристъпих с огромни очаквания към „Белканто“, а много добре знаем, че в такива случаи наградата обикновено е нескрито разочароване. Не и сега. Романът се оказа точно толкова красив, въздействащ и емоционален, колкото исках да бъде. А за влиянието му върху мен може да се съди по факта, че наскоро си купих билет за класически музикален спектакъл, който ще гостува в моя град в края на годината. И носи името… „Белканто“. Събитие, което очаквам с нетърпение именно заради майсторския начин, по който Ан Патчет умее да говори за страстта към музиката и за музиката, която умее да разпалва страстта у хората.
Прочетете още ревютата на Преслава, Христо в „Книголандия“ и на Темз в „На по книга, две“.
