fb
Ревюта

„Ана” – една бездна с име на жена

3 мин.

Тази Ана… Тази луда жена!

Осъзнавам, че ми е влязла под кожата, след като за пореден път затварям рязко книгата, носеща името й, и клатя недоумяващо глава. Не зная колко пъти вече съм се смяла язвително над страниците заради тази саморазрушителна, отблъскваща, дълбаеща безмилостно собствените си тъмни недра героиня. Отнемаща, без да дава, мразеща, когато обича, безкрайно отчаяна от света си и от липсите си, жена с неизчерпаема, но самоцелна страст. Жена, която ти се иска да обвиняваш, но не можеш, защото у нея няма и капчица самозаблуда.

Какво удоволствие би ти доставило да осъдиш престъпник, когото не можеш да измъчваш чрез вината му? Когато я приема и обгрижва като собствено дете, вместо яростно да я отрича, не можеш нито да го стъпчеш, нито да му се надсмееш.

Трагедията на Ана се състои в неспособността й да зачене. Бездетна, тя чувства собствената си женственост блокирана и се обръща към вътрешния си свят за утеха. Вътрешният й свят обаче не е убежище, а голо поле с отломки. Сред останките се лутат съпругът й Илия, пелтек, чийто най-съкровен копнеж е да се слее с тълпата, и осиновеният й син Дани, момче с пречупена от изоставянето психика.

Тези трима обитатели на квартал „Надежда” търсят изхода от отчаянието си и преплитат съдби едни с други, без да предполагат, че всъщност заплитат възел, в който мнозина ще се спънат по пътя си. А пътищата са много – от българските села през далечните Мексико и Индия, от високите блокове на „Надежда” до дълбините на Куевa де лос Кристалес, най-горещата пещера в света.

„Ана” е четвъртото и най-ново попълнение на „Гравитация”, поредицата за съвременна българска литература на издателство „Изток-Запад”. Също като „сестрите” си, и тази книга има своя собствена ярко изразена индивидуалност, почти припокриваща се с тази на главната й героиня. Драматичен, емоционален и непредвидим, романът повлича и потапя в себе си чрез страдащите, необикновени образи на страниците си. Аз самата възприемах всеки от персонажите като въплъщение на някой от фундаменталните човешки страхове – страхът от самотата, страхът да останеш неразбран…

Това, с което „Ана” ме разочарова обаче, е прекалено описателния стил. Диана Петрова рядко оставя героите си сами да говорят за себе си чрез собствените си думи и действия. Искаше ми се авторката да има повече доверие на читателите си, оставяйки нещо за тълкуване и на тях. Дразнех се, че онези моменти, които ме изненадаха и зашеметиха, бяха подробно обяснявани в следващото изречение. Подобно разчепкване на емоции и мотиви не оставя много мистерии за читателя и го прави пасивен.

Въпреки недостатъците си, „Ана” успя да ме спечели с искреността си. Диана Петрова има смелостта да разголи брутално героите си в най-тежките им моменти, смъквайки рязко пластовете им и разкривайки всичко грозно и болезнено човешко, криещо се под преструвките им – откровеност, на която се възхищавам.

Ревю за книгата можете да прочетете и в „Книголандия“.

[ + ]