„Имало едно време марсианец, който се казвал Валънтайн Майкъл Смит.“
Робърт А. Хайнлайн, „Странник в странна страна“

Или не. Години наред идеята ми за марсианците винаги е била подчинена на образа, който им създава Хайнлайн в „Странник в странна страна“. Марсианец = Валънтайн Майкъл Смит. И така приблизително 10-12 години, откакто за първи път прочетох „Странника“, та допреди една седмица, когато най-после стигнах до „Марисианецът“ на Анди Уеър. Е, марсианците вече имат ново име за мен, да ме прощава Майк, но Марк Уотни определено заслужава тази подмяна.

Нека започнем с нещо важно. Хората, избирани за космически мисии, не са умни. Те са най-умните хора на планетата. Отминали са времената, когато добре дресирани кучета и маймуни са можели да осъществяват космическите изследвания на човечеството. Но освен интелект, е нужно нещо много повече – не просто хъс или смелост; не просто свръхпрофесионализъм и познания в куп различни области. Нужно е онова, което Майк Масимино, действащ астронавт от НАСА, нарича в епизод на един от любимите ми сериали „the right stuff“. Мистериозна комбинация от личностни качества, съчетана с обучение, образование и може би капчица лудост, която те прави подходящ за космоса.

В (недалечното) бъдеще НАСА провежда третата поред мисия „Арес“ за проучване на Марс. Изпраща шестима астронавти. При извънредни обстоятелства петима от тях аварийно напускат повърхността на червената планета. Шестият, Марк Уотни, инженер и ботаник, е прецакан. Всъщност, той е най-прецаканият човек в цялата вселена. Поредица от злополучни обстоятелства го превръща в единствения обитател на планетата Марс. И въпреки, че съдбата е срещу него, Марк е решен, че ще оцелее.

Можете ли да си представите какво изпитание за психиката е да осъзнаеш, че си съвсем сам на цяла планета? На невъобразимо разстояние от Земята. Без връзка с друго човешко същество. Без особени шансове да оцелееш. Повечето хора биха се побъркали от смазващата тежест на това знание. Много биха се самоубили, за да избегнат гладна смърт или постепенно полудяване. Други биха затънали в самосъжаление и отчаяние, от което изходът също би бил фатален.

Не и Марк. Казах ви, той има онази искрица лудост, достатъчна да подпали желанието да си го върне тъпкано на Марс и на космоса.

„Марсианецът“ е една от най-забавните книги, които съм чела. И определено – най-забавната фантастика. Анди Уеър е успял да предаде на Уотни онзи черен хумор, на ръба на идиотията, който разведрява и най-напечените ситуации, способен е да изличи страх и отчаяние, да ти даде сили да продължиш, дори когато всичко изглежда абсолютно скапано. Въпреки уж лековатия стил и забавните вметки (внимание, в тази книга има космически пират!) „Марсианецът“ е изпипана в „научно“ отношение книга.

А Марс неколкократно успява да прецака Уотни. Нещастие след нещастие, недоразумение след недоразумение, Уотни винаги е на крачка разстояние между живота и смъртта. Малка крачка за него, огромна – за човечеството.

За интересната съдба на Уеър като самопубликуващ се автор можете да прочетете при Блажев и Ламота, аз ще ви спестя преразказването на историята на успеха му. За книгата е писала и Ирина от „love big books and cannot lie“. Не знам за филмирането, обаче от нея би излязла страхотна компютърна игра.