Много мека, топла и ужасно тъжна корица. Обичам смислени корици и в тази пронизващо ясно се разпознават есенциите на четирите разказа в книгата. Заглавието ти загатва вкуса, който ще ти предостави съдържанието – намеренията предполагат разминавания. А „Добрите намерения“ (изд. „Ерго“) е сякаш само алюзия за своето продължение – всички знаем къде водят те.
Незнайно защо си мислех, че си купувам роман, но сега си давам сметка, че може би не съм била толкова далеч от истината. Четирите разказа трябва да се възприемат заедно, само така създават ударна вълна, която разрязва гърлото. Историите наглед са много различни една от друга, но всъщност имат толкова общо. Това са човешки съдби, така произволни – могат да се срещнат зад всеки прозорец, но никога няма да разбереш точно зад кой, защото те са такива – тихи, ненатрапчиви, незабележими, болезнени и… скрити. Тук няма забързани действия и протяжни описания, прожекторите обикновено осветяват съзнанието, усещанията на героя са толкова неподправено откровени, колкото никой не би искал да си признае, но (почти) всеки би разпознал или поне разбрал.
Това са разкази за разпад. Разпад в отношенията с другите. И още по-непоносимо – със себе си. Началото ни открива сцена на дъщеря и умиращата й майка, които никога няма да запълнят пропастта. Във фабулата се натрупват толкова други невъзможности в човешките връзки, че краят за една бленувана лъжа действа не като успокоение, а като секира.
Анотацията на задната корица е извадка от втория разказ, но това момиче, което излиза от дома си във вторник и никога не се връща, не бяга от своите родители, а от себе си. Толкова усилено бяга, че започва физически да изчезва – Сара страда от анорексия, анорексия на емоциите, отказ от допускането им в опита да изгради една мнима сила, която всъщност е нейният разпад.
„Ноктюрно“ не е разказ за един хомосексуален мъж и неговия над двайсет години по-млад любовник, въпреки че сюжетът е точно такъв. „Ноктюрно“ е разказ за изначално дълбоката самота, която в крайна сметка ще се окаже непреодолима, и още началните акорди го подсказват: „Обявата в раздела „Мъж търси мъж“ гласеше: „Толкова съм самотен. Роберто. 913077670“ (ако някой иска да се обади, телефонът е в Мадрид).
И в цялата тази серия със заключителния разстрел на бягащия човек в „Маратон“ тежестта става трудно поносима. Ядът идва не от глупостта на героя, а от неговата правдоподобност. От неумолимо болезнената ирония, от отхвърлянето на другостта, от упоритото вкопчване в тесния процеп на хоризонта му. И знаеш, че толкова често нещата стоят именно така.
Поздравления за „Ерго“, за смелостта да издават немасова и нелека литература! „Добрите намерения“ на Андрес Барба не е четиво за всеки ден, както и корицата подсказва – по-скоро е есенно, за меланхолните привкуси на нещо отминало, за болките от неслучилите се разминавания, за състояния на предразпад.
