Давате ли си сметка колко много липсва публицистиката в българската журналистика? Не? Ами ето, аз ви казвам – липсва супермного! И публицистиката, и качествената есеистика. Душичката на всеки редови български читател/слушател/зрител би трябвало да копнее за тези неща, но сигурно не го прави, понеже вероятно няма и идея, че те съществуват.
А-а, не съвсем – от време на време се появяват качествени текстове, внимателно написани и аргументирани, чак мед ти капе на сърцето, когато ги четеш. После някой внимателно ги събира и издава в сборник, за да им се радвате в собствената си библиотека. Такъв беше примерът с “Пропуканата България” на Тони Николов (ИК “Хермес”) в началото на годината, сега към тенденцията можем с удоволствие да добавим „Метрополитен“ на Андрей Захариев.
Журналистът от БНТ, освен един от малкото редовно говорещи за книги в родните медии, е и колумнист на портал „Култура“. Затова и повечето от текстовете са написани от първо лице – онова лично говорене, което толкова ни липсва. На мен самия ми е писнало да не знам кой застава зад думите, които чета и слушам – чии са идеите, какво всъщност стои зад тях, има ли скрити помисли? С есетата на Захариев няма подобен проблем. Дори напротив – след прочитането и на последния текст спокойно ще можете да кажете, че го познавате прилично добре.
Май скокнах и аз в капана на големия град… Онзи Метрополитен, в който самият Андрей обича да се разхожда посред нощ, който опознава бавно и мистично, буквално изгубвайки се между сградите. А капанът обуславя да си мислиш, че познаваш някого само защото си го видял два-три пъти, защото си прочел няколко негови текста, возите се през ден в метрото към работа или пък си разбрал, че е дълбоко религиозен и затова изведнъж ти става крайно безинтересен.
Но пък Андрей говори наистина близко, може би съвсем близко до темите, които интересуват самия теб. И самата ритмика на седмичната колонка дава странна симбиоза между злободневните теми и поуките, които ни оставят. Любим сред текстовете сякаш ми стана “За интересното и безинтересното”, в който Захариев прави кратка дисекция на начина, по който фейсбук ни сграбчва за шиите и ни подтиква да бъдем ексхибиционисти. Както и онази работа с „познаването“ на хората, които онлайн наричаш свои „приятели“, но може би дори няма да разпознаеш на улицата.
Давам си сметка, че за колкото и широко скроени да се смятат градските хора у нас, българският метрополитен всъщност не е чак толкова голям. Затова не трябва да се изпускат някои неща. Неща като едноименния сборник на Андрей Захариев. Наистина.
