Има книги, които не искат да бъдат харесани. Които не търсят разтоварване, не предлагат удобни сюжети, нито изходи. Те не ни прегръщат. Не ни разказват истории, в които да се скрием. Те ни гледат в очите – и не мигват. Такава е „Етиката на жестокостта“ (изд. „СОНМ“, преводач: Николай Тодоров) от испанския писател Хосе Овехеро – една книга, която те принуждава да бъдеш присъстващ. Една книга, която мисли литературата не като терапия, а като сблъсък. Книга, която не се интересува дали ще я харесаш – по-важното е дали ще понесеш да я прочетеш докрай.
Литература, която отказва да бъде утешение
Когато четем, често очакваме текстът да ни предложи разбиране, бягство, катарзис, понякога просто ритъм. Но Хосе Овехеро защитава литература, която се стреми не към естетическа завършеност или пазарна ефективност, а към етично разместване. „Етиката на жестокостта“ не е манифест, а аргументирана и бляскаво написана серия от есета, които се движат между литературата и философията, между политическата теория и интимния размисъл, между изкуството и неговите слепи петна. И все пак – в основата стои една провокация: възможна ли е литература, която не забавлява, а наранява? Не в пошлия, експлоататорски смисъл, а в онзи, който те кара да видиш себе си без грим.
В културен климат, в който литературният вкус все по-често клони към достъпното, забавното, „неангажиращото“, Овехеро заема радикално противоположна позиция. Той защитава литературата, която притеснява. Литературата, която отказва да бъде съучастник в комфорта. Литературата, която търси разместване – не чрез сюжети, а чрез съвест.
„Етиката на жестокостта“ е сборник с есета, но в сърцевината си – философски документ за това какво е художествената репрезентация и защо тя не е невинна. Защо не можем да кажем „само книга е“. И защо има текстове, които не просто отразяват насилието – те го използват, за да произведат друг вид истина: истина за читателя, за публиката, за нашето желание да гледаме отстрани, без да носим вина.
Жестокостта не е функция. Тя е огледало.
Овехеро прави важното разграничение между действителната жестокост и репрезентацията ѝ. Но той не спира до класическото различаване между реална и въобразена болка. Вместо това обръща фокуса: какво става, когато репрезентацията предизвиква реално страдание? Когато страда зрителят? Или още по-радикално – когато самото четене превръща читателя в съучастник?
Сцената с разрязването на окото във филма на Бунюел. Пърформансите на Марина Абрамович, в които тя дава тялото си на публиката, отказвайки да се защити. Текстовете на Кормак Маккарти, Батaй, Елфриде Йелинек. Всички те не просто показват жестокост – те поставят под въпрос удоволствието от гледането ѝ. Какво е художественото „зло“, което ни пленява, и защо то често ни унася, вместо да ни разбунтува?
Репрезентацията като удобно алиби
В един от най-острите пасажи в книгата, Овехеро описва как публиката доброволно се превръща в обект на агресия – не защото иска да се промени, а защото чрез болката получава изкупление.
Когато се раздвоява, зрителят получава наказанието и в същото време му се дава опрощение.
Това е централният парадокс, който „Етиката на жестокостта“ разгръща: че дори най-агресивното изкуство може да се окаже… безопасно. Че литературата – дори когато говори за насилие – може да го превърне в нещо, с което се чувстваме добре. И че, всъщност, „жестокостта“ в литературата често е просто подправка – симулирана дълбочина, която поддържа конформисткото удоволствие. Гледаме смъртта в очите – но никой не умира. Убиваме чрез посредници – и така запазваме ръцете си чисти.
В едно от най-силните есета Овехеро изследва репрезентацията на жестокостта – както в литературата, така и в пърформанса. Разглежда сцената с разрязването на окото в Андалуското куче на Бунюел, анализира работите на Крис Бърдън и Марина Абрамович, където границата между артист и публика се размива до опасност. Но по-важният въпрос тук е: Кога наблюдаването става съучастие? И още – колко далеч може да стигне изкуството в желанието си да разкрие нашата тъмна страна, преди самото то да се превърне в морална провокация?
Читателят на книга за изнасилване, на роман за изтезание, на текст за унижение – дори когато чете с отвращение – все пак участва. И Овехеро не му позволява да забрави това. Защото тази книга е и етика на четенето. На това, че ние не просто сме „публиката“. Ние сме – неизбежно – част от жестокостта.
Срещу литературата като развлечение
Това е и една от най-провокативните тези на Овехеро: че съвременната култура – дори когато се преструва на шокираща – всъщност е подчинена на логиката на пазара. Целта ѝ не е трансформация, а комфорт. В този свят на естетическа асептика, литературата трябва да бъде не твърде трудна, не твърде дълбока, не твърде тревожна. Задължението ѝ е едно: да не отегчава. Да продава.
Но точно срещу това се бунтува Хосе Овехеро. Той не е песимист, нито елитист – просто е писател, който вярва, че да пишеш означава да поставиш под въпрос съществуването си. Да предложиш на читателя не решение, а криза. Да не му дадеш отговор, а да го изправиш пред въпрос, от който не може да избяга.
Овехеро остро критикува съвременната културна логика, според която всяко произведение трябва да бъде „забавно“, „четивно“, „приятно“. Неговото твърдение е радикално: че в общество, в което чувството за вина е притъпено от масова културна анестезия, литературата трябва да боде, да кърви, да рови. И да откаже да бъде облекчение.
Той нарича това, срещу което се бори, конформистка жестокост – тоест онази, която съществува само за да излее насилието в безопасен съд. Сюжети с убийства, изнасилвания, серийни убийци – но така поднесени, че да не разклащат читателя, а да го унасят. Насилие, което не търси критика, а катарзис без отговорност.
Това, което отличава „Етиката на жестокостта“ от други есеистични книги за литературата, е не само концептуалната дълбочина, но и тонът. Овехеро не пише в академичен регистър. Пише като писател, който вярва, че етиката не е теоретична категория, а практика. Пише със страст, но и с гняв. И този гняв е достоен – защото не е насочен към читателя, а към механизма, който е превърнал културата в успокоително. Към идеята, че трябва да „харесваме“ всичко, че няма нужда да ни боли. Към самозабравения либерализъм на литературата, който се преструва на радикален, но обслужва пазара.
Превод и контекст: съюз срещу асептиката
Преводът на Николай Тодоров заслужава отделна похвала. Той удържа стилистичната енергия на оригинала – и едновременно с това я превежда в български културен контекст, в който подобен тип есеистика е изключително рядка. Не просто като жанр, а като смелост. Издателство „СОНМ“ прави рискован, но важен избор с тази книга – да издаде текст, който няма да се продава масово, но ще остане. Защото в свят, в който литературата все повече прилича на пост в социалните мрежи, има нужда и от книги, които ни гледат в очите. И не мигват.
Към читателя, който не иска да остане същият
„Етиката на жестокостта“ е рядък текст. Не само защото поставя неудобни въпроси, но защото отказва да затвори очите си. Той настоява, че изкуството има сила – не да забавлява, а да разтърсва. И че тази сила се крие не в търсенето на съпричастност, а в предизвикването на етична непоносимост.
Най-силната част от есетата не е теоретичната. А личната. Онези мигове, в които авторът се разкрива не като професионален наблюдател, а като човек, погледнал болката, усетил страха си от празнотата, признал, че е живял прекалено удобно. И от тази позиция на съзнат провал, той започва да защитава една литература, която не позволява да я проспим.
Неудобната съвест на литературата
„Етиката на жестокостта“ не е леко четиво – нито тематично, нито концептуално. То изисква постоянство, готовност за дискомфорт, отказ от лесни сентенции. Но ако ѝ се отдадеш, книгата ще те награди с нещо рядко: възможността да мислиш с чужд глас, без да изгубиш собствения си.
Овехеро не предлага рецепта как да се пише или какво да се чувства. Той просто настоява, че в свят, в който всичко трябва да бъде забавно, понякога най-нужното е именно това, което боли. И че литературата, ако все още има етическа мисия, не е да ни утеши – а да ни събуди.
„Етиката на жестокостта“ не е лесна книга. Не е за всички. Но за онези, които я понесат – тя ще остави белег. Ще ги накара да се усъмнят – в себе си, в начина, по който четат, в начина, по който гледат. И в това, на което са свикнали да не реагират. Тя е книга, която те кара да се срамуваш – но от този срам може да се роди нова форма на отговорност. Към литературата. И към реалността.
Можете да намерите „Етиката на жестокостта“ и други книги на Хосе Овехеро в Ozone.bg.
