Румънската литературна сензация Андрея Расучану и романът ѝ „Вятърът, духът, дъхът“ (изд. ICU) спечелиха сърцата на българските читатели със своята искреност за несправедливостите на комунистическия режим, лишенията, унижението и липсата на свобода. Излязла на българския пазар в началото на лятото, книгата проследява бягството на един архитект от Букурещ, който изоставя семейството си в търсене на по-добър и достоен живот. Решението му е видяно през призмата на всички онези, чиято съдба то бележи, поставяйки акцент върху емоционалните конфликти – в семейството и в душата на всеки от нас.
Дни след дебюта на романа на български език, поговорих с Андрея Расучану за книгата, мотивите в нея и писането като начин на опознаване на света. Интервюто е в превод на Лора Ненковска, която е преводач и на българското издание на „Вятърът, духът, дъхът“.
Съвсем скоро на български излезе вашата книга „Вятърът, духът, дъхът“, а през декември 2022 г. бяхте и гост на Международния панаир на книгата в София. Какви са впечатленията ви от българските читатели?
Първо искам да благодаря на читателите, които направиха моя роман втората най-търсена книга на издателство ICU на Пролетния панаир на книгата, това беше голяма и неочаквана радост за мен. Разбира се, това до голяма степен се дължи на професионализма и ангажираността, с които работиха редакторката на книгата Невена Кръстева и преводачката Лора Ненковска, те направиха така, че посланието на моята книга да достигне до българските читатели и аз съм им много благодарна.
Мисля, че „Вятърът, духът, дъхът“ е книгата, която ме погълна най-много при работата по нея. Писах я с максимална отдаденост, защото в нея говоря за нещата, които белязаха детството и юношеството ми, за мен това бе като упражнение по искреност, което изигра и пречистваща роля – и понеже говорех за толкова лични неща, се боях, че те няма да успеят да преминат отвъд границата на въображението дори на читателите тук, а още по-малко реално съществуващата, която ме разделя от българските ми читатели. Много ме радва фактът, че се е получил разказ, който може да вълнува и българските читатели. Вероятно това се дължи и на приликите в историческото ни битие, които ни дават ключ да се четем и разбираме взаимно. Когато бях гост на Коледния панаир на книгата, останах с усещането, че в България има внушителна читателска публика – емпатична, интелигентна и любопитна към чуждите културни пространства и затова нямам търпение да дойда отново в София, за да се срещна с вас.
Травмата, която се предава през поколенията, е вплетена във „Вятърът, духът, дъхът“. С нея е тясно обвързано бягството на един архитект от Букурещ, който изоставя семейството си в търсене на живот различен от този в изстрадания от него комунизъм. В България все още можем да кажем, че призракът на миналото все още броди в съзнанието на много хора. Така ли е и в Румъния и това ли ви вдъхновява, за да продължавате да преследвате истории, свързани с миналото?
Това е много точно наблюдение, аз самата често разсъждавам над този въпрос. На първо място, исках да пиша за личните си преживявания през последното десетилетие на комунизма в Румъния, което беше най-мрачното, лишено от надежда и каквито и да било перспективи. Много читатели са ме питали как съм успяла да възстановя така достоверно онази епоха, още повече, че през 1989 година, когато се състоя Румънската революция, аз бях едва десетгодишна.
Мисля, че успях да възстановя така плътно и детайлно атмосферата, именно защото става дума за годините на детството, когато възприятията са уголемени и преувеличени, когато всеки детайл се възприема с изключителна изостреност на сетивата и остава запечатан завинаги в паметта.
Онези години бяха изключително тежки за възрастните около мен, всичко беше сложно, като започнеш от най-баналните неща като осигуряването на храната и стигнеш до задължителното вписване в съществуващата система и забраната да критикуваш режима. Навсякъде властваше напрягаща атмосфера, която достигаше до семейното и личното пространство на всеки дом, макар децата да бяха предпазени от случващото се навън.
Държавната политика за увеличаване на населението, чието пряко последствие бе забраната на аборта, непрекъснатото следене, неправомерните арести, властващият страх да дадеш воля на мислите си, изграждаха действителност, която няма как да пренебрегнеш и забравиш. В Румъния обаче съществува опасна носталгия по онези времена и опит да се омаловажат драматичните страни на живота през онези години, вероятно това е защитна реакция предвид тежкия период на преход, в който много хора останаха без работа, имаха проблеми с адаптацията към промените и т.н., но и защото по онова време всички ние, хората на средна възраст днес, сме били млади и затова сме подвластни на тенденцията да идеализираме и да поставяме ореоли.
Мисля, че една от ролите на литературата е именно в повдигането на подобни въпроси, в създаването на пространство за искрен разговор за преживяното в даден исторически момент и за невъзможността да възстановим изцяло и с точност случилото се тогава: един от героите в романа, M., отива в архивите на държавна сигурност с цел да сглоби историята на баща си, който се е опитал да избяга, като преплува река Дунав и достигне до сръбския бряг, за да се избави от реалността в комунистическа Румъния. Преписките, свидетелствата и дори направения на баща му портрет, му се струват толкова противоречиви, че М. не може да разчита на нищо от написаното там, за да сглоби адекватна картина на миналото.
Ключовите герои в книгата – Йоланда и на синът ѝ М. са белязани от липсата на мъжка фигура в живота си и непрестанно преобръщат живота в такъв, какъвто той би могъл да бъде. Помага ли според вас писането за този вид травма за нейното превъзмогване и как ви се отрази разказването на тази история като писател?
Мисля, че писането има терапевтични свойства и то много повече, отколкото си представяме. За мен писането е болезнено удоволствие, то е начин да навляза в дълбокото и да събудя най-старите си и тежки обсесии.
Като всеки терапевтичен процес, написването на книга предполага период на вътрешен бунт и смут, които се разиграват във фините нервни окончания и довеждат до голямо емоционално изтощение. За да се подготвя за романа, правих проучване в архива на държавна сигурност (Националния съвет за изучаване на архивите на Секуритате), четох за случаите на хората, опитали се да избягат, като прекосят Дунава с плуване или с импровизирани лодки пред 70-те и 80-те години. Това се случи точно преди локдауна по време на ковид пандемията и тогава си останах у дома с целия този огромен товар от емоции и информиция, които не бяха лесни за осмисляне и канализиране. А около историята на беглеца, която е в центъра романа, се наслагват и други, свързани с взаимоотношенията между родители и деца, с унаследените семейни травми, които неусетно повлияват животите ни.
Всички тези теми ме предизвикваха да си задавам въпроси и да се завръщам към епизоди от собственото си минало, за които се боях да мисля. Не ми беше лесно да пиша, а когато приключих романа, състоянието на напрегнатост остана у мен. С течение на времето обаче осъзнах, че нещо се беше случило, един вид освобождение и пренареждане на вътрешния свят, а вероятно и известно помирение с всичко преживяно. Това беше първият път, в който усетих терапевтичните ефекти на писането и почувствах, че ми е помогнало да преодолея наистина определени моменти от миналото си.
Разкажете ни малко повече за своя творчески, изследователски и писателски процес.
Винаги имам период на подготовка и проучване, преди да започна да пиша, през който обаче и скицирам главите, записвам си идеи, дори изграждам някои фрагменти. Проучването продължава и след като захвана с писането, понеже се интересувам много и от отминали исторически епохи и дълбоко вярвам, че за тяхното автентично пресъздаване е необходимо да се познава описанието им детайли.
За да пиша за XVIII и XIX век в румънските земи, аз изчетох не само исторически изследвания, посветени на Букурещ, но и архивни документи, свързани с живота на обикновените хора: елементи от личния живот; важно е, че начинът, по който са били изготвени документите, често разкрива съвсем неволно скритите мисли и желания на онзи, който ги е писал, и се случва точно досегът ми с тях да се превърне в моята отправна точка. Написах един цял роман, „Непозната форма на живот“ (който ще излезе през следващата година в издателство ICU), водена от идеята за това как се компенсират липсите и отсъствията в живота, както и от желанието да пресъздам художествени герои, които се борят срещу неблагоприятните исторически обстоятелства и ограничения, затова ми беше необходимо да познавам контекста и семейните взаимоотношения, мястото, отредено на жената – най-вече на вдовицата, която през XVIII век се намира в изключително уязвимо положение след смъртта на съпруга си. Започнах да работя по текста на този роман, едва щом усетих, че мисълта ми се придвижва в тази епоха, все едно е моя, преживяна – да виждам цветовете, да усещам уханията, вкусовете, да чувам звуците, изграждащи фоновия шум на онези времена. Щом започна да пиша, напълно се потапям в процеса, живея заедно с героите си, които ми стават близки като реално съществуващи хора.
Книгите ви вече са преведени на испански, френски и български език. Каква е ролята на превода в разказването на истории, които са толкова тясно свързани с националната психология и с архитектурата?
Преводът на книгите ми беше много позитивен опит за мен. На първо място той включва интензивна кореспонденция, един вид културен обмен, който сам по себе си е изключително интересен и градивен и за автора и за преводача. Впечатляващо е да видиш как елементи от езика, културата и цивилизацията се предават в понятна форма за хора, обитаващи различен свят и всичко това се случва на тънката граница между точността, коректността и верността спрямо оригинала и необходимостта езикът да избухне с цялата си експресивност, за да запази емоцията на изходния текст в превода. Аз самата научих много неща за българската култура и литература, за езика, до които иначе не бих имала достъп. И да, за мен населените места и градовете са много важни и имат ключова роля в книгите ми, с архитектурната си и културна идентичност. За „Вятърът, духът, дъхът“ и за „Непозната форма на живот“ казват, че са романи, в които Букурещ наистина е действащ герой. Какъвто и роман да напиша, той винаги ще включва историята на Букурещ, in nuce, защото моят роден град е неизменна част от моята същност като човек и писателка. Читателите ще научат от „Вятърът, духът, дъхът“ как е изглеждал комунистическият Букурещ, как се живееше тогава, какви са били елементите, които са определяли индивидуалното битие на румънците.
Носител сте на редица литературни награди в Румъния, а „Вятърът, духът, дъхът“ бе включен и в краткия списък на Европейската награда за литература през 2022 г. Какъв съвет бихте дали на младите автори, които тепърва започват да пишат?
Да вървят по своя път, да бъдат себе си, да не се влияят от предразсъдъци и литературна мода. Да не се чувстват обезкуражени, ако обратната връзка, която получават, не е това, което са очаквали. И да се научат да оценяват себе си обективно и ясно, всеки всъщност знае как и дали да пише – и то много по-добре, отколкото някой друг би могъл да му каже.
Бихте ли издали на нашите читатели върху какво работите в момента?
Да, току-що приключих нов роман, който се нарича „Линията на Карман“ и който предстои да излезе през есента. Той е един вид модерен road-novel, посветен на другостта и възстановяването на загубената идентичност. Първата част е съвременната история на Яна, която като дете емигрира с родителите си в Испания и сега се завръща в Румъния, за да възстанови своето минало и семейна история, следвайки стъпките на баба си и нейните роднини от Галац и село К. Отвъд пътуването с кола от Букурещ до К., дублирано от диалога между Яна и разказвачката в романа, има цяла поредица от лични послания, свързани с последствията от отчуждението, за начина, по който травмите на предшествениците (войни, прединдустриалната бедност, незаконните аборти по времето на комунизма) повлияват живота на следващото поколение млади хора.
Темата за емиграцията, за липсата на корени и маниите, свързани с идентичността, са положени в центъра на художествения план. Докато втората част на романа идва като огледален образ от миналото и разказва за емиграцията на италианските предци на Яна, които през XIX век идват в Молдовското княжество и се установяват в село К. В последната част, чийто разказвач е умиращата Софи, се припомнят важни епизоди от историята на семейството, които изясняват въпросите и неизвестните, повдигнати в първата част на книгата.
Заглавието „Линията на Карман“ идва от конвенционално установена граница между земната атмосфера и космическото пространство, точката, до която самолетите теоретично могат да летят, без да се запалят. Това, разбира се, е метафора за границата, за която на моменти се говори в романа.
Какво послание бихте искали да оставите към читателите на „Вятърът, духът, дъхът“ в България?
Каня читателите да прочетат моите книги, да се докоснат до универсалното послание в тях, което надхвърля историческата обусловеност, границите и формите на затвореност и непроницаемост, защото е свързано с важната роля на съпричастността, разбирането и истинската любов към другия. А също така и с преоценката на миналото, в неговото индивидуално и колективно измерение, защото там в повечето случаи се крие ключът към нашето бъдеще.
Можете да откриете романа „Вятърът, духът, дъхът“ в Ozone.bg.
Прочетете и текста на преводачката на романа Лора Ненковска тук.
Откъс ще намерите тук.
