Обичам книги, в които главните герои са деца. А още повече обичам, ако действието е разказано през техните очи. Това винаги ми се е струвало много сложно за описване. Трябва да потулиш един куп знания, натрупани неусетно през годините, и да си припомниш как си ги откривал самият ти едва ли не преди един милион години. И да не звучи нарочно и самоцелно. Понеже съм изчел доста подобни книги, мога да кажа, че този подход невинаги е успешен. Понякога направо си личи как авторът „се прави“ на малък. Не е приятно. В други случаи, както беше в прекрасната „Стая“ на Ема Донахю, изпълнението е виртуозно и читателят става искрено съпричастен с малкия герой.
Стивън Келман също се е справил безупречно с тази задача в „Английски за гълъби“ (изд. „Жанет 45“). Харисън Опоку е убедителен, забавен и ужасно симпатичен мъник, който не е наясно с много от нещата, случващи се наоколо, но компенсира незнанието с любопитство и непрестанно търсене. А погледът му към света е просто очарователен.
Винаги гледам нагоре към небето, когато вали. Направо е жестоко. И е малко страшничко, защото дъждът е толкова голям и бърз, че си мислиш как ще ти влезе в окото. Но трябва да си държиш очите отворени, иначе няма да усетиш чувството.
Хари е на 12 години. Щуро момче, което мечтае да стане детектив – тоест, обича да си вре носа навсякъде. Обожава да тича и с кеф търчи по улици, поляни и стълбища. Харесва му чувството на свобода, лекотата, с която се носи, вятърът, който свисти в ушите. Все едно всеки момент ще полети. Като всяко момче на тази възраст, Хари мечтае да има суперсили, за да може да защитава слабите и да се опълчва на жестоките банди, тероризиращи жителите. А там, където живее той, хулиганите са плашещо много и безмилостно агресивни.
Така и започва „Английски за гълъби“ – непознато момче е наръгано пред закусвалня, за да му откраднат… сандвича. Публична тайна е, че убийството е дело на местната банда Дел Фарм Крю, всяваща страх както сред децата, така и сред възрастните. Полицаите не са достатъчно мотивирани да се забъркват с непълнолетните престъпници и доброволно ги оставят да бъдат господарите на квартала.
След наглед хаотичните и щури мисли на Харисън се прокрадват реплики, които първоначално можеш да пропуснеш, но после те стряскат и си казваш: „Това ли прочетох наистина?“ Кратки вмъквания, които сглобяват представите за ненормално жестокия свят, в който живеят тези деца. На всичко отгоре Харисън, майка му и сестра му Лидия са емигранти от Гана и живеят в Лондон на място, където толерантността към различните не е на особена почит.
„Английски за гълъби“ разпределя успешно фокуса си между социалното неравенство, вълните от насилие сред младежта и животът в страх от една страна, и безгрижното момчешко детство, наситено с огромна любов към живота и света, от друга. И както някои от описаните случки в книгата те напрягат и изпълват с тъга, така и само след няколко страници се появяват култови изказвания, на които съм се заливал от смях.
Мога да пръцкам като кълвач. Честно, самата истина. Първия път като го направих, беше случайно. Просто си ходех и пръцнах веднъж, но след първия път взеха, че се изнизаха още много малки пръднички. Даже на мама много й хареса, просто не се сдържа
Мама: Ама ти да нямаш кълвач в гащите!
Честно, точно така звучеше!
След като преди месец се влюбих емоционално в Лондон, описан майсторски от Зейди Смит в „NW“, сега станах свидетел на ново лице на британската столица. Различно от блясъка на лондонското Сити, но изпълнено с колорит, живот, вълнения и нормални човешки същества. Такива същества, за които животът не е непременно лек или подсигурен за напред. Напротив, всеки ден крие опасности, неяснота и страх. И въпреки това тези хора са изпълнени с благодарност, че са живи, че семействата им са с тях и могат да споделят заедно ежедневните тревоги. Че се подкрепят, пазят и обичат. Смисълът на живота?
Припомнете си и ревюто на Деси Желева за „Английски за гълъби“
