Има книги, които купуваш, защото си ги чакал. Има книги, които купуваш, защото авторът вече ти е говорил на твоя език. Има книги, които си подаряваш по повод, макар че, ако сме честни, човек като мен винаги може да намери повод да си подари книга. Дипломирането ми като магистър от ФЖМК просто даде на вътрешната ми книжна счетоводителка достатъчно добра аргументация пред самата себе си. Разбира се, не си подарих само „Обаче не стана точно така“ (изд. „Сиела“) от Ели Лозанова. Но и нея.
Към романа тръгнах с очаквания, които вече бяха обули удобни обувки и бяха заели местата си на първия ред. След „Смок“ (изд. „Сиела“), след „Село на завой“ (самиздат), след всичко онова, което съм чела и чувала от Ели, очаквах много смях. Очаквах разказ, който ме хваща от първата страница, разтърсва ме с онзи северозападен темперамент, в който хуморът идва с лакти, болката пуши на терасата, а животът влиза без да звъни. Очаквах да се настаня удобно в познатия глас и да си кажа: ето я пак тази особена литературна лудост, която толкова обичам.
Обаче не стана точно така.
Разбира се, изкушението да започна така беше твърде голямо. Заглавието само протяга ръка към читателя и казва: използвай ме, когато животът ти направи обичайния си номер с фалшивото разписание. И ето ме тук, употребявам го, защото понякога най-лесният път към една книга минава през собственото ѝ заглавие.
Само че моето четене на „Обаче не стана точно така“ не беше светкавична любов. И колкото повече мисля за това, толкова повече ми се струва важно да го кажа. Книгата не ме отвя веднага. Не ме накара още от първите страници да забравя час, телефон, реалност и всички останали досадни приложения на живота. Започнах я с любопитство, но и с известно чакане. Нещо в началото ми вървеше мудно, сякаш романът първо трябваше да изнесе пред мен всички свои столове, маси, рани, чаши, спомени и недовършени разговори, преди да ме покани да седна истински.
После, някъде около средата, се случи онова читателско щракване. Просто изведнъж разбираш, че не искаш да оставиш книгата. Че героите вече са се преместили от страниците в главата ти. Че някой трябва да каже още нещо, да направи още една грешка, да се върне, да си тръгне, да затвори, да отвори, да сготви, да премълчи. Оттам нататък романът започна да ме води все по-настойчиво, докато накрая вече четях с онова леко безсрамно нетърпение, при което „само още една глава“ е най-голямата лъжа в домакинството.
Повторението като рамка и като малко камъче в обувката
Щом говорим за заглавието, няма как да не спомена и повторението на самия израз „Обаче не стана точно така“ в романа. То очевидно има своя работа. Държи рамката, връща към основната интонация, напомня, че животът е доста лош редактор на човешките планове. Разбирам замисъла. Виждам как фразата подрежда романа и как го кара да звучи като разказ, който сам си знае механизма. Виждам намерението и мога да го оценя като композиционен жест.
И все пак при моето четене този израз започна да ме дразни сравнително рано. Отначало го приемах като намигване. После като припев. След това като гост, който вече малко прекалява с разказването на една и съща история. За някой този ритъм ще работи като припев. При мен сработи по-скоро като дребно камъче в обувката – не пречи да вървиш, но от време на време напомня за себе си.
Казвам го не за да отворя чадър над книгата и после да започна да я замерям с дребни камъчета. По-скоро защото най-честните читателски връзки не са стерилни. Понякога обичаш една книга, макар че не всичко в нея ти е удобно. Понякога точно това я прави по-жива. Гладко полираното възхищение стои добре на корица, но в реалното четене винаги има прах, трохи, отметки, раздразнения, внезапни усмивки и поне едно „чакай малко“.
42, „Пътеводителят“ и личната ми среща с „Вселената“
Голямото ми влюбване в „Обаче не стана точно така“ започна с „Вселената“. Тук вече романът ме хвана не за ръката, а направо за вътрешния джоб, където човек държи нелепите си мечти, литературните си суеверия и няколко реплики, които би искал някой да му каже някога.
Съвсем символично това беше 42-рата книга, която прочетох тази година. Ако сте чели „Пътеводител на галактическия стопаджия“, вече кимате. Ако не сте, запишете си, че 42 е число с добра биография и сериозни претенции към смисъла на живота, Вселената и всичко останало. В романа също има препратки към „Пътеводителя“, което само направи личното ми читателско намигване още по-приятно.
Но всъщност не числото ме спечели. Спечели ме това изречение:
Всяка сутрин ще отварям „Вселената“ с твоето име в главата и всяка вечер ще казвам „Допивайте си напитките, затварям „Вселената“.
Тук вече бях вътре. В това изречение има цяла малка мечта: някой да отваря света с твоето име в главата си и вечер да го затваря достатъчно внимателно, за да си допиеш питието. Усмихнах се на книгата така, както човек се усмихва на нещо, което уж е просто изречение, а изведнъж започва да му мести въздуха. В него има смешка, нежност, барова умора, романтика, малко море, малко абсурд и цяла лична галактика. И да, хванах се, че си мечтая някой да ми каже „Вселената затваря“, докато си допивам коктейла на плажа. Някои хора искат серенади. Аз явно искам космически последни поръчки.
„Вселената“ в романа е чудесна идея, защото работи едновременно като място и като вътрешно състояние. Тя е пространство, в което хората влизат с недовършените си животи. Там се пие, готви, говори, мълчи, помни, греши. Там светът за малко става по-поносим, защото има врата, име, ритуал на отваряне и ритуал на затваряне. А може би човек има нужда точно от това – някой да му каже, че хаосът днес има работно време.
Ели Лозанова пак готви, читателят пак огладнява
В книгите на Ели Лозанова храната е почти отделен персонаж. Тя влиза с аромат, с жест, с цялото си самочувствие на нещо, което знае, че ще бъде запомнено. В „Обаче не стана точно така“ отново се готви, и то така, че човек започва да преценява дали е възможно да чете и да търси нещо за хапване едновременно. Това вече си е почти авторов подпис. Някъде между страниците нещо се пече, вари, реже, подправя, поднася, а читателят осъзнава, че художествената литература може да бъде опасна за хора, които четат гладни. Литературната критика има своите ограничения, гладът – доста по-малко.
Но зад апетитните сцени в „Обаче не стана точно така“ къкри много по-тежка смес. В романа има нарушени семейни взаимоотношения, загуба на любов, полулюбов, смърт, терминални пациенти, самота, вина, невъзможност да бъдеш точно там, където някой има нужда от теб. Има от онези житейски счупвания, които не се случват с драматичен звук. Това са тежки теми, но романът не ги подрежда във витрина за страдание. Оставя ги да присъстват в ежедневното: в разговорите, в храната, в недомлъвките, в погледите, в онези моменти, когато някой уж казва нещо дребно, а всъщност отваря стара рана.
Тъкмо затова романът постепенно започва да тежи по друг начин. Първоначалното очакване за смях се измества от усещането, че под хумора има цяла подземна река от болка. Ели Лозанова умее да пише така, че смешното да не отменя травмата, а да ѝ даде въздух. Тук хуморът е начин героите да продължат да съществуват, когато животът не им е оставил особено елегантни варианти за справяне. Прави ги по-човешки, защото в реалния живот рядко страдаме красиво и последователно. По-често страдаме, докато някой е казал нещо абсурдно, тенджерата е кипнала, телефонът звъни, а ние сме забравили какво точно трябваше да простим.
Книгата започна да ме печели точно когато спря да се опитвам да я напъхам в предварителното си очакване. Когато престанах да чакам „Смок“ в друга премяна, романът започна да говори със собствения си глас. По-тих на места. По-мрачен. По-неравен в началото, но с моменти, които после остават да светят.
Един малък герой, за когото няма да ви разкажа
Има един малчуган в романа, заради когото може би окончателно обикнах книгата. Тук няма да разказвам кой е, как се появява и защо е важен. Някои образи трябва да бъдат срещнати без предварително подадена ръка от рецензента. Само ще кажа, че когато той влезе по-силно в историята, романът промени температурата си.
Може би заради него „Обаче не стана точно така“ започна да ми изглежда все повече като роман за грижата. Не за голямата, героична грижа, която се произнася с тържествен глас. За онази по-трудната, ежедневната, при която трябва да нахраниш, да изслушаш, да не изчезнеш, да понесеш чуждото присъствие, дори когато собственото ти ти идва в повече. Това е грижа без фанфари. Грижа с умора, с притеснение, с несъвършени хора и понякога с нещо вкусно на масата.
Понякога един детски персонаж може много лесно да бъде превърнат в инструмент за умиление. Тук това не се случва. Образът му носи нежност, но и отговорност. Светлина, но без захарна глазура. Той не стои в романа като удобна причина читателят да се разчувства. Присъствието му задава въпроса какво означава да останеш до някого, когато собствените ти счупвания още стърчат навън.
Любов, полулюбов и други неудобни агрегатни състояния
В тази книга любовта има няколко лица и нито едно от тях не е особено удобно за снимка. Има любов, която е минала през разочарование. Има любов, която е останала в някакво междинно състояние – полулюбов, полуспомен, полурана. Има семейна любов, която понякога се държи грубо, защото не е научила друг език. Има липса на любов, маскирана като навик. Има привързаност, която идва твърде късно, и грижа, която прилича на досада, защото хората невинаги умеят да бъдат нежни по красив начин.
Това е част от емоционалната плътност на романа. Той не идеализира близостта. Не я прави чиста, фотогенична и удобна за цитат върху чаша. Близостта тук е трудна, понякога досадна, понякога спасителна, понякога закъсняла. Героите носят своите липси и ги слагат на масата до чуждите липси. Понякога от това излиза разговор. Понякога – скандал. Понякога – вечеря. Понякога – мълчание, което казва повече от всички добре възпитани изречения.
Това ми се струва един от големите плюсове на романа. Той не подрежда чувствата в ясни чекмеджета. Оставя ги да се разливат, да се цапат едно друго, да си противоречат. В живота рядко обичаме чисто, подредено и литературно фотогенично. По-често обичаме с лошо избрани думи, с пропуснати моменти, с навици, с вина, с храна, с мълчание, с някое изречение, казано твърде късно.
В тази книга има хора, които са наранени и нараняват. Има хора, които искат да бъдат спасени, но не знаят как да позволят на някого да се приближи. Има хора, които носят миналото си като тежка торба от пазара – уж можеш да я оставиш за малко, но после пак трябва да я занесеш вкъщи.
И когато романът стигне до по-тежките си теми, вече сме достатъчно близо до героите, за да не ги гледаме отвън. Терминалните пациенти, смъртта, разпадите в семейството, изгубената любов – всичко това звучи силно, защото не е сервирано като списък с драматични обстоятелства, а се просмуква постепенно. Като миризма от кухня. Като спомен. Като изречение, което някой е трябвало да каже по-рано.
Финал след последната поръчка
„Обаче не стана точно така“ е книга, която първо ме забави, после ме спечели. И това ми се струва важно. Не всяко читателско влюбване започва с фойерверки. Понякога започва с леко нетърпение, с едно раздразнение, с усещането, че нещо още не се е отпушило. После някъде по средата се появява място, наречено „Вселената“, едно изречение те хваща неподготвена, един малчуган омекотява всичко, а накрая вече си седнала вътре и не бързаш да си тръгнеш.
Това не е роман, който бих описала през смеха, макар че в него има хумор и жив език. Бих го запомнила през по-сложно усещане: през хората, които се опитват да обичат с наличните си сили, през храната като начин да не се разпаднеш напълно, през болката, която понякога стои кротко до бара, през „Вселената“, която сутрин отваря с нечие име в главата, а вечер затваря, докато последните клиенти допиват.
„Обаче не стана точно така“ е роман за плановете, които се разпадат, за хората, които се разминават със себе си, за любовта в нейните несъвършени агрегатни състояния, за храната като грижа, за смеха като защитна реакция и за болката, която понякога се научава да стои на масата, без да обръща всичко. Роман, който може да започне по-бавно, но има къде да те заведе.
И ако първоначално отворих книгата с очакването за познатото удоволствие от Ели Лозанова, затворих я с друго усещане – че съм минала през по-тиха, по-тежка и по-уязвима история, отколкото предполагах. История, която се нуждае от време, но го връща с лихва. Ако трябва да запомня книгата с едно усещане, ще бъде това: вечер, плаж, коктейл, някой зад бара, който казва, че „Вселената“ затваря. И ти остава още една глътка. Точно толкова, колкото да разбереш, че понякога най-хубавите истории започват след момента, в който очакванията вече са се провалили.
Прочетете и ревюто ни за „Смок“
Можете да намерите книгите на Ели Лозанова в Ozone.bg.
