Днес ще ви разкажем за един проект, който обединява литературата и театъра по един очарователен начин! Срещам се с Ани Васева, режисьор на „Да играем литература“, за да ни разкаже за проекта на „Метеор“, който представя класически произведения по нов, неочакван начин: литературата е изиграна. Оказва се, че това не е представление по драматургична адаптация, не е четене, не е рецитация. Режисьорката Ани Васева и актьорът Леонид Йовчев заедно са изработила структура, по която след това в реално време полу-импровизирайки, актьорът изиграва два от най-популярните повести на Гогол – „Шинел“ и „Нос“. Произведенията са вече достъпни онлайн (в YouTube канала на „Метеор“). Време е да разберете повече за тях, а в края Ани Васева ни подготвя и за предстоящите им проекти.
В свое изказване споделяте, че идеята за проекта “Да играем литература” се е родила след обратна връзка от студенти, които намират Гогол за скучен. Каква е причината според вас и с какво са ценни произведенията на Гогол днес?
Това беше една много конкретна група студенти, която със сигурност не представя нито мнението, нито настроенията на всички студенти въобще. Струва ми се обаче, че реакцията им е показателна за тенденция, която е ясно различима повсеместно и за която пишат автори от векове насам. Както казва Коклен, и презрението, и преклонението обричат творбата на забрава. Когато някоя творба получи етикета „шедьовър“, тя почти автоматично става недостъпна, за което допринася и внушението, че това „не се пипа“, че е твърде високо ниво, за да бъде достигнато от простите умове. И ако от една страна е вярно, че не всичко е за всеки (но не и в този смисъл), вярно е и, че именно онова, което прави творбите на Гогол вълнуващи, интересни, чудесни, ги прави и достъпни. Достъпни не в смисъл на елементарни или опростени, а достъпни в смисъл, че въздействат силно и непосредствено на читателя. За да бъде обаче читателят отворен за това въздействие, той трябва да има желание. Желанието често е възпрепятствано от съвсем банални причини – нещо изглежда „скучно“ или „остаряло“ или „демоде“, защото звучи такова – езикът не е като днешния, ритъмът е друг. И всъщност е необходимо много малко, за да се установи контактът – само да се преодолеят повърхностните пречки, бариерите, издигнати от модите и прищевките на усещането за „актуалност“, от наложените от популистки медийни (и не само) клишета за ядливост.
Как посрещате критиките срещу интерпретирането на класики в различен от познатия текст?
Всяка критика е добре дошла, стига да е истинска критика – т.е. реално вдълбочаване в обекта и то на нивото му. Ако под критика се разбира негативно мнение – всеки има право на своето мнение, но ничие мнение не е универсално и следователно по всеки повод има (поне) две мнения. Ние винаги избираме да се съобразим с изискването на творбата. В случая това означава да открием най-прекия път до текстовете на Гогол – да погледнем зад отдавна банализираните от преупотреба интерпретации.
Разкажете ни как протече процесът по записване на видеата с участието на Леонид Йовчев. Как се режисира импровизация?
Започва се с изграждането и изчистването на структурата, което е пряко зависимо и от направения анализ. Определят се ключовите моменти, на които ще се крепи структурата и които постепенно ще станат неизменни при всяко повторение на процеса, и след това се започват безкрайните повторения – не на един и същи езиков материал, а на действията. Всеки път събитията намират нов начин да се състоят.
Тази работа е изключително приятна, а когато се работи с Гогол и то с Леонид Йовчев – и забавна. Получаваш силно усещане за живата театрална материя, за абсолютната неповторимост на всеки миг, на всеки епизод, като се запазва сложността на структурата и дълбочината на оригиналния текст на Гогол.
Кое беше най-сериозното предизвикателство пред вас и екипа в рамките на проекта “Да играем литература”?
Да се намери точния баланс – от една страна, между фиксираните и импровизираните моменти, а от друга – в дължината и ритъма. Проектът е създаден за видео формат, т.е. трябва да се съобразява с изискванията на видео медията и специфичния начин на възприемане през онлайн платформите. „Да играем литература“ разчита изцяло на живата, действена интерпретация, въз основата на авторовия текст, т.е. трябва да приложи минималистичните си средства по възможно най-ефективния и силен начин.
Бихте ли доразвили проекта с представление на живо или по друг начин?
Този проект е създаден изключтелно за тази цел – да се работи с жив език върху повестта на автора, в реално време, взимайки моменти решения, поддавайки се едновременно на императива на творбата и инвенциите на случайността. Изпълнението се заснема и поставя с отворен онлайн достъп. Ако се мисли за представление на живо, това би била напълно различна концепция. Тази възможност в никакъв случай не е безинтересна, но не е част от плановете ни за обозримото бъдеще.
Имате ли планове да продължите проекта с други класически произведения? Кои са авторите и/или произведенията, които според вас имат нужда от този формат, за да бъдат разбрани от младите хора?
Да, проектът е дългосрочен и предстоят и други негови издания. Целта би била не само да се сринат преградите във възприятията, но и да се отупат от праха, да се извадят на светлината като адекватни, актуални, силни и въздействащи произведения от миналото.
Какво мислите за клишето за “малкия човек”, което чуваме често във връзка с повестта “Шинел”?
Че е клише, т.е. се основава на някакво по същество вярно наблюдение, което от пре(зло)употреба е загубило действената си сила и се е превърнало в мистификация. Акакий Акакиевич е „малък“ в смисъл, че е дребен чиновник, да, но „Шинел“ не е социална драма за онеправдания и смачкан от живота слаб човек, а за човека, който намира пълно щастие в призванието си, намира удоволствие в труда, в общуването с изписването, с буквите, с материята. Гогол не е Балзак (и Балзак не е Балзак, в този смисъл). Акакий Акакиевич е един щастлив човек и то щастлив по изключителен начин – така, както не е щастлив нито един от останалите герои на повестта. И фаталният шинел ускорява края му, но за сметка на това му отваря пътя към фантастичен свят на неограничените възможности, където може изцяло да надрасне унизителната реалност на баналното.
Гледайте „Шинел“ тук:
От какво според вас произлиза неразбирането на фабулата в “Нос”? Отвикнали ли сме да приемаме чудесата в литературата?
Има едно много специфично за последния век очакване и то е до голяма степен формирано от киното и то от един определен вид кино, а през последните десетилетия – и телевизия и видео формати. Това очакване е свързано с изискването за „реализъм“, разбиран като къси и прости логически връзки, като липса на чудеса, като леко измита, сивкава действителност, често склонна към мизерия. Историята на реализма в изкуството, разбира се, е изключително сложна и е революционна история, но като всяка революция, която се уталожи във фиксирана и репродуцируема форма, и тази произвежда клише. И това клише диктува, че ако сме свикнали носът на човека да се намира на лицето му, литературата, в която носът започва да прави и други неща, извън обичайните си анатомични функции, се появява реакцията „не разбирам“. А това „не разбирам“ всъщност не означава „не разбирам“, тъй като читателят много добре разбира хода на Гогол – че се случва извънредно събитие, просто отказва да приеме това събитие.
Гледайте „Нос“ тук:
Каква е ролята на театъра за литературата – допълваща, разкриваща нови аспекти и сетива за изкуството или нещо съвсем различно?
Този проект използва театрални средства, т.е. актьорската игра с всичките ѝ прилежащи чудесни инструменти, за да приведе текста в действие. Да открие сложния баланс на придържането към повестта на Гогол, но с пластичен език, с множество референции към други произведения на самия Гогол, а и на други автори, разтваряйки асоциативната и аналитична мрежа към цялата сложност на съвременния контекст, в който четем Гогол.
Няма как да не се изкуша да ви попитам за следващи проекти на “Метеор”, свързани с книгите. Можете ли да ни разкриете нещо?
2021 г. се оказа изпълнена с множество проекти и планове. В областта на книгите ни предстои издаването на обемния двутомен труд на Боян Манчев „Свобода въпреки всичко“, премиерата на моята книга „Театър и истина“, посветена на проблема за истината, истинността и действителността в театъра, обръщайки специално внимание и на т.нар. „съвременни“ сценични форми, а по-късно през годината ни предстоият и още поне четири издания от различни автори.
Ани Васева (София, 1982) е режисьoрка и теоретичка на театъра и танца. Съоснователка на „Метеор“. От завършването си на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 2009 г. е поставила около двадесет спектакъла . Част от текстовете й за театър са издадени в сборника „Метеор. Избрани театрални текстове“ (в съавторство с Боян Манчев) през 2018 г. Освен авторка на театрални пиеси, Васева е изследователка на театъра и танца, преподавателка и преводачка. През 2017 г. излиза книгата й „Що е то съвременен танц?“, която доразвива дисертацията й, защитена през 2014 г. в ИИЗК към БАН. Превела е от английски език книгите “Източни митологии” от Джоузеф Кембъл (2004) и „Наръчник на хореографа“ от Джонатан Бъроуз (2017).
През периода 2015-2018 г. Васева преподава история и теория на театъра и литературата в НБУ и ТК „Любен Гройс“, където и ръководи съвместно с Леонид Йовчев клас по актьорско майсторство (2017-2018), докато двамата не напускат колежа през 2018 г. През последното десетилетие публикува ред статии и изнася публични лекции във водещи културни институции в София, Виена, Лондон, Берлин, Загреб и др. Работите й в сферата на визуалните изкуства са излагани в TanzQuartier Wien, СГХГ, галерия „Васка Емануилова“, галерия „Райко Алексиев“, the fridge и др. Като продуцент в „Метеор“ е осъществила успешно десетки проекти за театрални постановки, издаване на книги, образователни проекти, местни и международни сътрудничества и др.
Снимка на публикацията: Боряна Пандова
Ани Васева разказва за проекта „Да играем литература“ и в това видео.
Прочетете и интервюто ни с Леонид Йовчев – тук.
В рубриката ни „Как четеш“ ще намерите участието на две от актрисите на „Метеор“ – Катрин Методиева и Грета Гичева.
