“Енигма” на Антони Казас Рос е една оргия от плодородни думи, една страстна надпревара на емоции и споделени мигове, дихания, копнеж. Това не е обикновена книга с обикновени герои и обикновен сюжет. Разказва се за живота на четирима души – Жоаким, Наоки, Зое и Рикардо. Романът започва с леко описание на всеки от тях в първо лице и какво свързва всеки един по отделно с понятието Енигма. След което ти става ясно, че Казас Рос има за цел да преплете съдбите им и някак през цялото време си мислиш, че знаеш как това ще се случи. Но превратите и действителността са други и преобръщат всички твои представи. И докато авторът умело съумява да увлече и теб в мислите на героите, страниците си се прелистват една след друга сякаш от само себе си.
Основната идея на “Енигма” ми напомня неизменно на Рей Бредбъри и “451 градуса по Фаренхайт “ заради обединението около книгите, което сплотява героите, но по такъв различен начин, който за мен е достоен и приличен на фатализма от романа на Бредбъри. Същевременно, има едно “място” за избрани и посветени, което преобръща живота на героите в определен етап от живота им, за да ги сплоти още повече и за да донесе в крайна сметка една неочаквана развръзка.
“Енгима” е роман за хармонията и свободата на ума, които всеки нормален човек цели да постигне. Онази пълнота, която понякога търсиш в самотата или в компанията на любим човек. “Енигма” разкрива пътя на умопомрачителната любов, страстта в пълния й блясък и черно-белите очила, през които можеш да гледаш света, докато откриеш някой да направи всичко по-цветно и по-ароматно; някой, който да е съгласен да убие заради теб без дори да се замисля или някой, който ще те последва и за най-щурата ти идея.
В “Енигма” има много секс, по-малко романтика и огромно количество качествена еротика. Детайлно описаните сцени ми идваха на моменти в повече, макар описанията да не се повтаряха, но дълбоко се съмнявам, че тези сцени са (о)писани от мъж. Защото Антони Казас Рос е енигма. Твърди се, че е роден през 1972-ра във френска Каталуния, че бил обезобразен при автомобилна катастрофа и живее като отшелник, че никой не го е виждал, дори издателят и агентът му. Тук точно ми дойде мисълта, че този автор, който упорито се крие от публичност, всъщност може би го прави, защото е жена, а се представя за мъж. Нищо ново под слънцето не би било това. Това, което ме очарова повече обаче, е как авторът включи и самия себе си сред главните герои с достатъчно ирония, за да не отегчи читателите си и да ги остави с впечатлението, че сякаш изтъква сам себе си. Напротив, намесата в действието беше много уместна и създадена с финес.
А къде остава литературата в “Енигма”? Тя през цялото време приижда на талази, облива те с топли вълни, замъглява съзнанието ти, възбужда сетивата ти, укротява бесовете ти, надмогва егото ти, променя мирогледа ти. “Енигма” е книга, която в момента, в който я завършиш, веднага се сещаш за поне един твой познат, на който да я препоръчаш. С изключение на майка си.
Помните ли името на единия герой – Рикардо? Той е един неосъществен поет, който се пита в началото на романа: “…Как да направим така, че да ни прочетат, видят и чуят?”. Е, Антони Казас Рос явно добре си е свършил работата, защото всеки трябва да го прочете и да потъне в неговата енигма, преодолявайки задръжките си. Моралът тук е на друго ниво, едно по-възвишено, по-целенасочено, на моменти по-болезнено, но винаги в стремеж да се показва истината. И само който е достатъчно смел да стигне до финала, ще разбере тръпката от тази разкрита енигма.
