fb
Ревюта

Мрачният свят на Бранимир Събев в „Априлска жътва“

11 мин.

“Филмът беше „50 нюанса сиво“ и Тина се изненада, че Калоян е навит да го гледат заедно – по принцип от това, което чуваше и четеше в интернет, в по-голямата си част мъжете се отнасяха с присмех и пренебрежение към въпросния франчайз.”

Обикновено сборниците на Бранимир Събев ме оставят с противоречиви чувства. Разказите му или са някак недодялани, или са майсторски. Или ме дразнят адски много, или са ми изключително приятни. Рядко може някой да попадне в междинната зона, където да не остави никакво впечатление и бъде забравен. Почти всички ги помня, независимо дали с добро или с лошо. Сборникът „Априлска жътва“ (изд. „Ибис“) изобщо не излиза от тази рамка. Както и в предишните му книги, тук историите са много разнообразни откъм теми и сюжет. Всеки читател би намерил по нещичко за себе си, независимо от вкуса, предпочитанието и настроението. Бранимир е истинска машина за измисляне на истории, спор няма.

Започвам с това, че светът на Събев е доста мрачен. Независимо дали пише фентъзи, фантастика, ужаси или каквото и да било друго, то надежда рядко може да се мерне някъде в далечината. Героите му са груби и цинични, а хуморът им… well, той също е груб и циничен. Тук думата „герои“ не стои особено на място. В най-добрия случай биха могли да са злодеите в друга история. Най-често те самите са злодеите. Насилието и насилствената смърт присъстват почти навсякъде, но дори в „най-земните“ истории са някак част от пейзажа. Сякаш са нещо напълно нормално и рядко предизвикват особено бурни емоции у героите. Стига, разбира се, те да са способни да изпитат бурни, или каквито и да било емоции. И в целия този мрак и неемоционалност изпъква и самият стил на автора. Лек, динамичен, непретенциозен, остроумен и лесно четим, на места направо лети. Стил, който пасва перфектно на някои истории. На други не съвсем. Според мен подобен стил е идеален за описване на екшън, но не и за изграждане на атмосфера, а именно атмосферата е едно от най-важните неща в хоръра за мен. Едва ли е изненада, че любимите негови разкази не са хорър. Не са и фентъзи. Някак сякаш самият му лековат стил на писане не пасва. В тези случаи не успявам да се потопя в историята, да почувствам героите, да преживея случващото се.

Освен стила, имам още няколко казуса, които са до голяма степен свързани помежду си. Единият е, че авторът не може… Не, няма да използвам тази дума, защото на няколко пъти съм се убеждавал, че може… Авторът не иска да не използва собствения си глас. Почти всичко е разказано с гласа на автора, но там е работата, че героите размишляват и говорят с гласа на автора и няма значение дали става въпрос за деца, възрастни, наемници, чудовища, мъже, жени, мъни, жени – всички говорят и мислят с гласа на автора и използват неговите изразни средства, някои от които се повтарят в (почти) всеки разказ. В описанията разказвач и герои непрекъснато използват „по-точно“. Той беше такъв, или по-точно онакъв, то беше такова, или по-точно онакова. Да не говорим, че „побягнах“ в 100% от случаите е по-добре от „търтих да бягам“, особено ако четеш „хорър“, но всички герои явно го предпочитат. Именно тази липса на разновидност у героите е една от причините да не мога да се поставя на тяхно място, а напротив, отблъсква ме, държи настрана и насила ме принуждава да съм само страничен и по тази логика напълно равнодушен наблюдател.

„Крачех като замаян, без да обръщам внимание на хората, сякаш бяха статисти в нискобюджетен филм“ е много готино, но не ми прилича на размисли на седмокласник.

„Лъчът на фенера освети два трупа в ъгъла – на пазач и кучето му. Извадих ножа от джоба си и прекрачих напред, в мрака…“. Да видиш два трупа си е признак да си нащрек и да извадиш ножа, но тук става въпрос за същия този седмокласник, който дори НЕ РЕАГИРА! Не знам, може би съм един от онези читатели, които искат да знаят какво се случва с и в героите. Как, какво и защо преживяват това, което преживяват, а някак „изплаших се“ и „издразних се“ не са ми достатъчни, но повече от това рядко получавам..

И тук идва и другият ми казус.

SHOW! DON’T! TELL!  
Напълно разбирам желанието на някои автори да опишат всичко така, че читателят да не изпусне нищо, но това неминуемо изключва именно читателя от историята. Прави го пасивен, а скоро и напълно незаинтересован. Отнема възможността за участие, за интерпретация, за излизане от собствената кожа и глава, и влизане в тази на героя или на самата история. В този случай на мен винаги и всичко ми бе обяснявано, дори да не е нужно, дори да е очевидно. „Всичко се бе променило“ и следва описание на промяната. Защо не минем направо на описанието на промяната, а аз сам да стигна до заключението, че всичко се е променило и да видя кое и как. Много хора не обръщат внимание на това. Дори много предпочитат всичко да бъде разказвано и пояснявано и всеки детайл да им бъде поднесен директно. Но както и да го погледна, когато изречение завършва с „вече не сме между живите“, а следващото започне с „ние сме мъртви“, би минало границите дори на не толкова взискателните читатели.

Нямам представа как го прави, но когато Бранимир седне да пише нещо различно от хорър, тогава направо избухва. Този негов тежкарски, жаргонен стил започва буквално да грее, превръща се в звездата на шоуто един вид. И колкото и странно да звучи, за мен именно тогава Бранимир е изцяло в свои води. Разказите му са забавни, остроумни, дори драматични, но по готин начин. Тогава и героите му започват да надигат глава, да се чува техния глас. Истинският, автентичният глас, пък дори да им се случват (или те самите да правят) гадни или ужасни неща. Направо все едно тези ги пише друг човек. Влага се чувство, влага се искреност. Действието може да не препуска, но авторът го прави и без това. Кара ме да чувствам, да преживявам. И когато виждам колко добре го умее Бранимир, винаги ме хваща яд, че в останалите си разкази… в „хорърите“ просто отказва да го прави. И това е и причината да ми е толкова противоречив.

Тъй като мога да продължа това до безкрай, ще мина набързо през разказите.

   „Лъстивото сърце“ – Бях много приятно изненадан от този разказ. Стегнат, интересен и оригинален и добре написан. Като цяло беше много добро начало.

   „Наемник“ – Ъмм… По-скоро не. Първата част, в която се представя цялостния сюжет, е доста добре. Но след това… Всичко е описано едно семпло, безинтересно, все едно в галоп, без никаква логика.
 
   „Водният град“ – Непълен сюжет, но за сметка на това пълна липса на всякаква логика (да, това доста се повтаря). Двуизмерни герои, слаби диалози, противоречия.

   „Големият двубой“ – Ето този разказ ми хареса много. Подозирам, че у него има немалко автобиографичен елемент, иначе сигурно не би се получил толкова добре. Сюжетът не е кой знае какво, но за героите е изключително важен и Бранимир е успял много умело да предаде това на читателя. Хареса ми от началото до края.

   „Хотел „Макабър“ – Написан като хорър, но някак самоцелно, което ми остави много лош вкус и още по-лошо впечатление. Героят „трябваше да разбере какво става“, още преди аз да съм разбрал, че става нещо, изпращайки ме автоматично на най-далечната зрителска трибуна. Освен всичко друго, той е с обръсната глава и се пита кой и защо го е обръснал. И, о, липсата ми на изненада, когато това не се спомена отново никога, никъде и от никого. Забрави ли, Бранимире?
  (Ако все пак се споменава и аз съм го пропуснал, се извинявам!)

   „Сурат пазар“ – Тук вече отново си говорим. Имам чувството, че Бранимир е направил обобщението на този бъдещ свят с такава лекота, с каквато малцина могат. Беше ми истинско удоволствие да го чета. Стори ми се по-скоро като фрагмент, отколкото като изцяло завършен разказ, въпреки че си е изцяло завършен разказ… Може би самият аз останах незадоволен и исках още. Светът ми се стори толкова интересен и плътен, че исках да прекарам още време там.

   „Вярна и единствена“ – Този разказ също е интересен, макар и предвидим. Знаех какъв ще е краят на третото изречение. Не преносно, а буквално. Но като изключим това, е добре написан.

   „Отмъщение“ – Най-хубавото в този разказ беше точката на последното изречение. Според мен в тази история имаше много проблеми, „които няма да изброявам, че ме мързи“… каквито са точните думи на един от героите.

   „№24“ – Признавам, че не очаквах нищо от това, което се случи в тази история. Също така мисля, че Бранимир Събев първо е измислил заглавието, защото със същия успех разказът можеше да носи всяко друго заглавие. Диалозите и начинът, по който бяха представени, беше покъртителен. Все едно героите говорят с гласа на автора (разбира се) директно на читателя и то по толкова неестествен начин, че наистина на места просто ми се искаше да зарежа всичко.

   „Странният случай със съдия Фолсъм“ – Още един разказ, който би могъл да се казва и Странният случай с който-и-да-било-друг. И сигурно пак нямаше да отговаря на заглавието. Само на мен ли ми се струва, че разказът не разказва за съдията? Както и да е. Първата половина ми хареса много! Написана стабилно, без типичните за автора жаргонни изрази, които да ме вадят от историята. Интересна концепция със завладяващ герой, който поради неведоми за мен причини, преживя пълна метаморфоза към недоброто.

   „Априлска жътва“ – Според скромното ми мнение, това е най-добрия разказ в сборника. Страхотен разказ от начало до край! В началото малко се притеснявах, че както много от другите разкази, ще започне добре, но в някакъв момент ще потъне, инерцията ще се изгуби. Притесненията ми бяха напълно безпочвени и Бранимир Събев за пореден път ми показа колко добре може да пише. Мръсен сюжет с мръсни герои, които виждат света по много мръсен начин. Няма красота, няма особена наслада. В крайна сметка няма и особен смисъл. Всичко в този разказ е сурово и брутално. Бих казал, че тук Бранимир отново оставя героя си сам да мисли, да говори, да действа. И това е свободата, която той иска и от която има нужда. Абсолютно безкомпромисен и с много малко надежда, разказът показва на къде води още в самото си начало и не спира, докато неминуемо не избухне. Героите са зверове, но не напълно, което е неприсъщо за автора, но за мен беше приятна изненада и това показа какво се случва, когато Бранимир пусне героите си на свобода. Не се стреми да разкаже историята на всяка цена, а остави героите да го правят сами. Сами да живеят, да умират, да действат, да създават събитията и да водят сюжета. Наистина ми се иска да го правеше по-често.

Не знам дали Априлска жътва е най-добрият разказ на Бранимир Събев, но определено е сред най-добрите. Той показва умението му да пише, да разказва през другите, да изгражда. И определено показва и защо е харесван като автор от не малко читатели. Заради такива разкази бих продължил да чета книгите му.

Можете да поръчате тази книга от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta22q4 при завършване на поръчката си. 
  
  

[ + ]