Още споменаването на Антоан дьо Сент Екзюпери създава усещане за нещо толкова приказно, че се чудя дали това е истинското му име. И то наистина е! В целостта си е още по-фантастично – Антоан Мари Жан-Баптист Роже дьо Сент-Екзюпери.
Първата ми среща с автора с приказното име беше, когато още не можех да вникна в произведенията му, защото не познавах буквите. Помня само снимката му – с авиаторска шапка и очила, погледнал нагоре към небето, сякаш там му е мястото, а случващата на земята е сиво и безинтересно. Изуми ме как така е хем пилот, хем писател. Нима писателите не са обикновени хора, които работят върху отрупани с книжа бюра – не летят, не изживяват приключенията, за които разказват, не гледат нагоре, а надолу към бележниците си? Когато разбрах и че сам е нарисувал илюстрациите в книжката, бях съвсем омагьосана от енигматичното обаяние на Антоан дьо Сент-Екзюпери.
Рядкост е личността на един автор да е също толкова вълнуваща и обичана, колкото и произведенията му. В случая на Екзюпери това е факт и фактът, че знаем колко изключително е наследство му, прави човека зад перото още по-интригуващ. Творчеството, което ни е оставил, може да не е голямо по обем, но съдържа цели светове. По един забележително ясен начин в него има толкова необятна дълбочина, че всеки път можем да открием нови и нови изненади под повърхността. Самата повърхност пък е толкова ослепително красива, че понякога е трудно да видим отвъд нея.
Книгите на Екзюпери са уникален прозорец към душата на един пилот и воин, който гледа на приключенията и опасностите с очи на поет. Имам толкова много въпроси – как у него са се съчетали такива различни неща, защо е поел по този път, какво го е вдъхновявало, не само за литературата му, но и да застава в пилотската кабина? Отговорите търся в биографията му, но знам, че надали ще ги намеря там, защото всичко, свързано с него, сякаш идва от друг свят.
Сент-Екзюпери произхожда от обеднял аристократичен род. За пръв път лети на 12 години, след като дълго досажда на пилот, носещ летяща реклама, докато той се съгласи да го вземе със себе си по време на полет. След първото си качване на самолет вече е убеден, че иска да стане пилот. Години по-късно желанието му е още живо и Екзюпери кандидатства във френската военноморска академия. Не успява да издържи приемния изпит и вместо това учи архитектура в престижно учебно заведение по изкуства. През 1921 г. започва да служи в армията и година по-късно става квалифициран пилот. След като завършва службата си, опитва да работи различни професии, но не след дълго отново се завръща към летенето като пилот за частна авиокомпания.
Винаги дързък, през 1935 г. Екзюпери иска да подобри рекорда за най-бърз полет между Париж и Сайгон. За нещастие, той и неговият механик Андре Прево се разбиват със своя „Кодрон С-630 Симун“ в Либийската пустиня. Сент-Екзюпери си спомня, че единствената храна, с която са разполагали, била грозде, един портокал и малко вино, които изяли и изпили за един ден. Минали четири дни, докато ги открие бедуин – дотогава вече халюцинирали и били толкова дехидратирани, че дори не можели да се потят. Три години по-късно Екзюпери е сериозно ранен във втора самолетна катастрофа, този път при полет между Ню Йорк и Аржентина, но отново оцелява.
След избухването на Втората световна война Екзюпери извършва разузнавателни мисии за Франция. Той отива и до Ню Йорк, за да поиска помощ от Съединените щати, когато германците окупират страната му. По-късно, през 1943 г., се присъединява към френския си въздушен ескадрон в Северна Африка. Въпреки че му е забранено да лети, защото все още страда от нараняванията си от по-ранните самолетни катастрофи, Екзюпери настоява да го изпратят на мисия. На 31 юли 1944 г. той излита от Борго, Корсика, за да прелети над окупирана Франция, и никога не се завръща.
Във въздуха Екзюпери намира както поле за извършване на подвизи, така и литературно вдъхновение. Неговите творби провъзгласяват опасните приключения, поставящи на кантар цената на живота, като най-висшата изява на човешкото призвание.
Първата му книга „Южна поща“ разказва за новия човек в небето, пилота от въздушната поща Жак Бернис, който загива в пустинята на Рио де Оро. Вторият му роман – „Нощен полет“, е посветен на първите пилоти и тяхното въодушевление при сблъсъка им със смъртта при изпълнението на службата. Неговите собствени приключения във въздуха пък са записани в „Земя на хората“. Екзюпери използва самолета си като инструмент за опознаване на света и търсене на човешката солидарност. „Боен пилот“ е личен спомен от разузнавателен набег, извършен в духа на саможертвата. Докато е в Америка, пише „Писмо до един заложник“ – призив за единство сред французите, и „Малкият принц“ – детска приказка за възрастни, която да напомни на хората, че най-добрите неща в живота са най-простите и че реалното богатство е да даваш, а не да получаваш. Нарастващата тъга и песимизмът във вижданията на Сент-Екзюпери за човека се появяват в „Цитаделата“ – издаден посмъртно том с негови размисли, които показват убеждението на автора, че единствената причина за живота е запазването на ценностите на цивилизацията.
Още когато бях съвсем малка, даже нестъпила в първи клас, вече бях чувала за онази невероятна книга „Малкият принц“, която трябва да прочета поне три пъти в живота си. Детският ми ум не можеше да проумее защо ще трябва да се връщам към една и съща история три пъти – нали съдържанието ще си остане същото, думите ще са еднакви, вече ще знам какво се случва и какво да очаквам? Богатото ми въображение се спря на обяснението, че по някакъв начин посланието се променя, докато хората остаряват. Повече от десет години по-късно, след като съм я прочела два пъти и не смятам да се ограничавам само до три, разбирам колко съм била права с една малка поправка – не душата на книгата се променя, а нашата. Авторът с приказното име е успял да създаде разказ, в който да наместваме възгледите си и всеки път, когато го прочетем, да ни служи като огледало.
За произведенията на Антоан дьо Сент-Екзюпери винаги ще има място на лавиците в домовете и душите на хората. Дошъл е сякаш от друг свят, за да прелети през нашия и да ни остави безценни подаръци по пътя си към нови измерения под формата на мъдрост, облечена в изящни, красиви думи. Завещанието му – мислите му, заключени между страниците на книги, и легендата, която е неговият собствен живот – е едновременно извор на мъдрост, храна за размисъл, пъзел за подреждане и огледало на душата.
