Обичат
е ли да играете карти с приятели?
Това е всичко, което Ед прави. Представете си едно 19-годишно момче, което работи посредствена работа като таксиметров шофьор, живее с миризливото си старо куче и не прави нищо друго освен да безделничи, играейки карти с компанията си. Това е Ед. Ед не оставя впечатление за отличаваща се личност, а по-скоро за търсещ себе си тинейджър. Той няма ясни идеи и стремежи за бъдещето, което бавно и тихо се промъква в замрелия град. Внезапно в пощата на Ед пристига писмо-карта за игра с три адреса. Три адреса, които Ед трябва да посети, и три мисии, които трябва да изпълни. Сега си представете това съвсем посредствено момче и го поставете в ситуации, в които определено трябва да направи избор. Понякога по-лек, друг път по-тежък, но избор, от който зависи щастието на много хора. И го наблюдавайте как малко по малко открива доброто в себе си, надниквайки в радостните души на останалите.
Нима доброто понякога не се крие някъде вътре в нас?
Дали това да бъдем по-добри би могло да осмисли живота ни?
Нима изборите, които правим, често не ни изграждат като личности?
Защо не.
Надеждата за един по-добър свят бавно пролазва от страниците на „Аз съм пратеникът” (изд. „Пергамент“) на Маркъс Зюсак и се загнездва някъде дълбоко в подсъзнанието на читателя. Идеята, че добротата е вътре в нас, а да направиш добро е избор, усмихва не само лицето ни, но и душата ни. Рядко положителна книга, толкова положителна, че бихме могли да кажем по детски наивна. Прекрасен избор за младежка литература.
Като оставим обаче философските размисли настрана, трябва да призная, че отдавна не съм се забавлявала толкова, докато чета. Беше ми едно такова леко и весело на душата да слушам за приключенията на Ед, приятелите му и миризливото му куче Портиер. Това е една от онези книги, които приличат на добре издържан американски филм. Като един чувствителен опитен читател предусещате какво ще се случи, но въпреки това ви е забавно и искате да се случи, затова продължавате да четете. Макар да не носи изненади „Аз съм пратеникът” наелектризира читателя като батерийка, но с положителен заряд, погъделичквайки вярата му в живота. Затова ако желаете нещо леко и приятно, но стилно написано, ви съветвам да посегнете към тази книга.
Като казах стилно написано, Маркъс Зюсак винаги ме е пленявал с перото си. Но ако сте фенове на „Крадецът на книги” (а ако сте я прочели, не вярвам да не сте), то съветът ми е да направите голяма пауза между двете книги. Не знам как четете, но аз никога не подхващам две книги на един и същ автор една след друга. Защото винаги втората ми харесва по-малко, защото имам лъжливи очаквания да бъде подобна на първата. Но ако търсите подобен вид литература за младежи, то по-добре се обърнете към Джон Грийн. Не съм чела всичките му книги, но дочух, че си приличали.
Затова когато посегнете към „Аз съм пратеникът”, опитайте да се абстрахирате напълно от влиянието, което „Крадецът на книги” е оставила в ума ви, защото двете са безкрайно различни. Различни като идеи, като герои, дори като начин на писане. Някои хора казват, че все едно ги е писал различен човек. Понякога си мисля, че това се дължи на натрупването на опит на писателя с годините, тъй като „Крадецът на книги” е писана доста по-късно. Друг път се чудя дали това не е съвсем умишлена постъпка, чрез която Зюсак е предал посланието си по-умело. Защото кой би могъл да ви убеди в доброто, ако не най-незначителният и посредствен герой на света. Онзи средностатистически безличен човек. Ако той може да бъде по-добър човек, тогава защо аз или вие да не можем? Със сигурност бихме могли, нали?
Прочетете още едно ревю на „Аз съм пратеникът“ от Димитър Аврамов тук.
