fb

"Аз чета" стана на 14 години.  Какви са нашите подаръци, виж тук!

10, които...Специални

Българската литература на театралната сцена

7 Mins read

В седмицата на българската литература в „Аз чета“ искахме да представим допирните точки на възможно най-много изlove theaterкуства до литературата. Помолихме страхотния екип на Love Theater да ни помогне. Вижте какво избраха за вас Наталия Тотева и екипът на сайта от софийския театрален афиш.

Литературата e на мястото си на театралната сцена. Много руски и английски класики са изиграни последните десет години в българските театри из цялата страна. Обаче тези, които никога няма да забравим, са дело именно на нашите автори от средата на 20 век – Димитър Талев, Емилиян Станев, Пейо Яворов и един велик писател и поет, съградил творчеството си на ръба на две епохи от българската история – Иван Вазов.  И може би той е този, с когото трябва да започнем. Формиран от идеалите на Възраждането, Вазов оставя след себе си цял сандък с патриотизъм, хуманизъм и едно огромно културно наследство, което е величествено колкото тогава, толкова и днес.

хъшове народен театър“Хъшове”, Народен театър “Иван Вазов”

През 1884 г. Вазов публикува драмата „Хъшове“, театрална пиеса, базирана на повестта „Немили-недраги“.  Драмата се е играла за първи път през 1904 г. на сцената на новосъздадения български театър с участието на Кръстьо Сарафов, Иван Попов и Гено Киров. И до днес тя търпи неопровержим успех и се играе в Народен театър „Иван Вазов“ по адаптация на Александър Морфов. Тази опустошаваща постановка ни дава възможността да се насладим на динамичната сценография и безкрайно страшни, тъжни и красиви моменти на своето време, за което носи на създателите си и три награди “Аскеер”.

На сцената виждаме хъшовете като буйстващи пияници, крадци, гладни, боси, „бедни страдалци”, „немили – недраги”. На брега на Дунава те гледат с копнеж и тъга към България,  „уж на една крачка, а толкова далеч”.  Гледаш ги и знаеш, че това са онези българи отпреди 140 години, за които Свободата на Отечеството е свръхценност, но защо ли някак чувстваш и виждаш познати неща. В хъшовете на Морфов не се отразяват толкова българите отпреди 140 години, а по-скоро ние – съвременните българи. Точно тази гузна мисъл се просмуква в теб след блестящия край на представлението.

„Железният светилник“, Театър “Българска армия” железният светилник театър българска армия

Историческит роман на Талев е публикуван през 1952 г. и е част от тетралогията, която включва „Железният светилник“, „Илинден“, „Преспанските камбани“ и „Гласовете ви чувам“. Романът е отражение на българския бунт за духовна, църковна и политическа свобода, а сюжетът му проследява живота на едно възрожденско семейство. Външната борба срещу един упаднал политически модел и вътрешното съпротивление между зова на сърцето и патриархалните устои са тези, които водят главния герой в личностните му сражения. Постановката по романа се играе в театър „Българска армия“, под режисурата на Асен Шопов.

Постановката и успехът й през всички тези години са пример за това, че понякога си “падаме” безнадеждни патриоти след като сме толкова привързани към творби, говорещи за едно друго по-славно време. Колкото до другото време – то изглежда странно познато. Градското управление следва същия модел – някакви хора стоят в една сграда и правят едни неща, които остават скрити от обществото в по-голямата му част. Рушветите, тарикатщината на дребно и чуждопоклонничеството все още са главни герои в политическия ни живот; днес сякаш повече от всякога. Сблъсъкът на поколенията, приятелството и съревнованието, търсенето на собствения път – това са теми, които ни вълнуват откакто свят светува.

крадецът на праскови народен театър“Крадецът на праскови”, Народен театър “Иван Вазов”

Емилиян Станев е автор на повести, исторически романи, анималистични разкази, социална проза с нравствено-философска тематика.

Едно от най-известните му и красиви произведения е повестта „Крадецът на праскови“ (1984), която и до днес продължава да топли сърцата ни и като спектакъл в Народен театър „Иван Вазов“. Мариус Донкин, Аня Пенчева и Юлиан Вергов доказват не само че от един толкова малък плод, може да се роди толкова голяма любов, но и че войната е тази, която поражда стремежа за свобода. Тъгата и бедността в спектакъла възвисяват духа до един предел, който кара сърцето да бие ускорено и го дарява с по-здрава надежда. Надежда, че не всичко е изгубено.

“В полите на Витоша”, Театър “Българска армия”1-208x300

Пейо Яворов е една от най-ярките фигури на символизма, чието своеобразно, цветисто творчество се е утвърдило в българската класика. Поезията на Яворов е метафизичен облик на неговата нежна, меланхолична и чувствена същност, а безспорният му талант ни провокира да останем безгласни пред вечния двубой между примирението и непримиримостта. Той ни показва какво означава да чувстваш – пишейки и да пишеш – чувствайки.

Яворов пише две пиеси – „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ и „В полите на Витоша“. Театър „Българска армия“ отбеляза стогодишнината от смъртта на автора с нов прочит на „В полите на Витоша“. С постановката си Красимир Спасов припомни на публиката постиженията на пиесата в българската драматургия. Написана по лични преживявания на автора, тя не отстъпва на никое друго негово произведение, а напротив – превъща се в ярък символ на творчеството му, символ на любовта, гордостта, обречеността и греха, пораждан от властта. Постановката навява спомени за едно отминало време, възродено на тази сцена с лекота.

две“Две”, Народен театър “Иван Вазов”

Една елегантна пиеса, която също ни завлича в тайните на света „преди време“ е пиесата „Две“, разкриваща ни куриозните взаимотношения на две от най-известните поетеси на 20 век – Дора Габе и Елисавета Багряна. Спектакълът се играе на сцената на Народен театър „Иван Вазов“ и провокира с много интересен сюжет на съревнование, емоция и още емоция. Свързани от един мъж, две изключително талантливи и различни жени разиграват обаятелно една друга епоха – епохата на културния поврат, на светския елит, на литератори и критици, пресъздавайки лиричния колорит на едно подобно съперничество.

Но да се възприеме спектакълът просто като биографичен би било ощетяващо спрямо удоволствието от играта на Мария Каварджикова и Бойка Велкова. Те ни въвеждат в един женски свят, в който войната е нещо много по-различно от взимането на надмощие. Разказват ни за женската несигурност, обаяние, борбеност. Показват ни как се разрешава и най-дребният конфликт – с великодушие и хумор, а понякога и с тъга.

Българската класика неизменно е повод за театралната общност да играе на едно друго ниво, да чувства и да се превъплъщава в образи, които не могат да се преповторят, а само отново да се родят. От своя страна, театърът е причината тези творби да ни завладяват отново и отново с изяществото си и да ни напомнят за голямата културно-историческа ценност, която носят в себе си. Едно истинско удоволствие се разиграва на сцената, когато има подобно културно наслагване и история, а още повече, когато има талант, който да я възроди.