fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

Ревюта

Безкрайното Саргасово море

5 мин.
bezkrainoto saragosovo more

bezkrainoto saragosovo moreМомичетата се делят на два типа (всички обичат „Гордост и предразсъдъци“, затова сега няма да намесваме мис Бенит и мистър Дарси). Онези, които харесват „Джейн Еър“ и онези, които предпочитат „Брулени хълмове“. Сестрите Бронте са вечните литературни съпернички – и битката им е почти арехтипна. Щастливия, макар и изстрадан, финал срещу смъртта, разочарованието и изгубената любов. Съвършеният джентълмен Рочестър срещу грубоватия, жесток Хийтклиф. Разглезената и себична Катрин срещу прямата, състрадателна Джейн…

И тук се намесва Джийн Рис. Една Джейн, която е разтревожена и провокирана от историята на милата Джейн и достойния мистър Рочестер, която вижда зад фасадата на страдащия и измамен мъж, който всяка жена съжалява и тайно мечтае да спаси. И това, което вижда там, не й допада чак толкова. Написана през 1966, „Безкрайното Саргасово море“ е популярна като „предисторията на Джейн Еър“. С „Безкрайното Саргасово море“ Рис всъщност отговаря на въпроса, който Джейн Еър задава на мистър Рочестър. „А сега, сър, кажете ми коя и каква е тази жена…“. Това е донякъде вярно и сигурно ще помогне на някой книжар да продаде книгата на обсебената от носталгия дама или на пърхащата от романтика (и хормони) тинейджърка. Обаче това е … елементарно. Плоско. Унизително.

Защото Джийн Рис може и да пише през историята на мистър Рочестър, но това не е от липса на талант и теми. Това е преобръщането на канона, на идеята за съвършения мъж, съвршения литературен герой, перфектното повествование. Търсенето на онези истории, които класиката пропуска да разкаже. Като например за лудата съпруга, която мистър Рочестър крие на тавана. О, да знам, че си спомняте прочувствената му реч, за това как са го измамили, купили… Но доколко може да се вярва на един мъж, затворил законната си съпруга на тавана, поверена на грижите на алкохолизирана надзирателка и планиращ да се ожени за друга – млада, невинна, неоптина и покорна? „Безкрайното Саргасово море“ използва историята на Антоанет (по-късно превърната в Бърта), лудата съпруга на Рочестър, която – подобно призрак или звяр – живее заключена в таванското помещение на Торнфийлд.

Сюжетът, който Рис изгражда, завърта стрелките на часовника назад и връща времето десетина години преди Джейн Еър изобщо да стъпи в Торнфийлд. Антоанет е красива и богата креолска наследница. Както всички постколониални романи и за този са важни темите за расовата дискриминация, социалната справедливост, липсата на идентичност, но тук идват и други, специфично женски теми. Това обаче не означава, че трябва да бележите романа като „женски“ – той не е повърхностен и не е страстно феминистки. Но е книга за това как жените са собственост. За това как една от тях е подлудена. Антоанет Козуей носи лудостта в себе си. Дали е генетично, както загатва Шарлот Бронте, както намеква и Джийн Рис, както му се иска на мистър Рочестър да вярва или е в следствие на изпитанията, на които е подложена в детството и пубертета си, е маловажно за сюжета.

Антоанет има шанс да бъде спасена. Тя търси това спасение, макар да не го съзнава, търси стабилност, довоерие, може би дори любов, които си е купила със зестрата. Търси ги в един англичанин, мъж, който в нейния свят е по-чужд, отколкото дори самата тя, „бялата хлебарка“. Мъж, който затваря очи, защото не може да понесе екзотичната, чужда красота. Мъж, който се трови от уханието на тропическия въздух. Мъж, който съзнава, че е бил продаден, купен и предаден. И затова предпочита да се мисли за измамен.

Ако продължим четенето на „Безкрайното Саргасово море“ през четенето на „Джейн Еър“ ще видим, че на Антоанет й липсва онази твърдост на характера, която отличава Джейн („Нима мислите, че ще мога да търпя положение, при което няма да знача нищо за вас!“). Циничното отношение на Антоанет към Бог не е просто поза – то е белег на отчаянието на човек, който е загубил всяка вяра и опора, всяка надежда. Когато бракът й се разпада, тя няма сили да си отиде. С което сама се превръща в затворник, все едно сама дава ключа от стаята си на Грейс Пул, все едно сама се качва първо на презокеанския кораб, а след това и на тавана на Торнфийлд.

Можем ли да сипем обвинения така щедро, както го правехме, когато четяхме за първи път „Джейн Еър“? Аз вече не – може би от възрастта, може би заради съзнанието, че обвиняемият много бързо може да бъде превърнат в жертва (вижте съдбата на клетия мистър Рочестър!)… Вероятно заради двете. Но вечната истина за хубавите, за добрите книги, е че те карат да съпреживяваш. Да съчувстваш. Да чувстваш.

По книгата има създадени 2 филмови адаптации – от 1993 и 2006 година. 

Тук може да видите трейлъра на втората:

  

 

[ + ]