fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

Ревюта

Смееш ли да надникнеш отвъд „Булото“?

3 мин.
buloto martin marinov

БулотоНаливам си вино в любимата си чаша. Цветът му е като на корицата на „Булото“, а неназованият по име главен герой пие толкова много от тази течност, че е напълно подходящ акомпанимент към писането на този текст.

„Булото“ е първата книга на смелото младо издателство Deja Book, но не и на автора си Мартин Маринов. За мен също е първа – чела съм много книги, създадени от Благой и Христо, но така и не посегнах към „Гравитация“. Когато стана ясно, че това ще е дебютната творба на „Deja Book“, дадох дума, че ще я прочета. И въпреки приятелството, което ни свързва, обещавам, че ще съм откровена и безпристрастна. In vino veritas, нали така?

А истината е, че „Булото“ ме остави със смесени чувства. Романът е хубав, с приятна композиция – принципно ретроспективният разказ, пътят на историята между миналото и настоящето, е един от любимите ми похвати, възхищавам се на писателите, които умеят да си служат с него. Първите около 80 страници от тази книга обаче не бяха това, което очаквах. Любовната история между мъж, очукан и обветрен от живота, и непознато момиче, облечено само и единствено в собствената си красота и червено палто, започнала на безлюдна улица насред зимна виелица, ми дойде твърде драматична, твърде съшита с бели конци. Твърде по мъжки написана. Не вярвам на мъже, които пишат за любов.* Всичко в тази любов е премерено, театрално, всеки жест е не толкова към любимия, а към публиката, читателя – и стихийната женска еротика, и арогантния мъжки мачизъм.

Но любовната интрига, колкото и да не ми беше по сърце, всъщност е само вратата към истинската (за мен и моето читателско изживяване на тази книга) история. Тази на онова голямо престъпление и срам, които не можем да изличим от историята си, колкото и да ги премълчаваме. За онзи „възродителен“ процес, опорочил възраждането (историческо и духовно). За раната, нанесена на българското общество, която не зараства. За мълчанието в кръчмата, за поруганото погребение, за поета, изоставящ всичките си книги, за да не му напомня нищо за мястото и хората, които са го предали и наранили… Последният образ, Невен (Невзат), за мен е най-добрия в книгата, ако и да се появява само за две страници. Поетът, който изоставя всичките си книги и дома си. И се заклева повече нито да чете, нито да пише.

„Булото“ е книга, която може да се чете по много начини. Стилът на  Маринов е поетичен и в същото време премерено агресивен и въпреки че романът е пълен с недовършени истории (на вестника, на Габриела…), най-важните са разказани. 

Тези истории са важните. Те създават картината на опустошението – едно тихо земетресение, което събаря вътрешния ред и устоите на традицията и обществото, което разрушава мира и хармонията. Всъщност тази история е трябвало да разкаже Мартин Маринов и с нея се е справил блестящо. Надявам се други автори да последват примера му и това обвито в булото на срам и мълчание време да излезе наяве. Само когато изповядаме греховете си, можем да получим изкупление и опрощение. 

*Шегувам се, разбира се.