„Телата са отвореното пространство, тоест в определен смисъл по-скоро именно пространно... Телата са местата на съществуване”
Жан-Люк Нанси, Корпус
Март е успано влечуго в студа,
с ръце премества търбуха си
в новия сезон …
Яна Пункина, Март
Настоях да пиша за втората стихосбирка на Яна Пункина „Частите на тялото” (Изд. „Ерго”) в Седмицата на жените и литературата, заради другата гледна точка към жената: тялото. Физическо, но и пространствено, начина, по който всяка жена го възприема и мисли себе си. Ние, жените, аз, рядко сме цялостни, обичайно се чувстваме фрагментарни, разкъсвани от усещания, емоции, памет, страхове. Този поглед към тялото като плът, органи, лице и разни експонирани от индустриите части, е опозиция на позитивното мислене („Св. Валентин, бате”). В разрез е с естетиката на красотата и прехвалената младост („Лошата кожа”).
В крещящите, парещи, остри стихове от „Частите на тялото” се виждам точно в онази разпиляност, изпитвана делнично и отхвърляна празнично. Един ден съм Ирина, на другия – Рада Госпожина. По-страшно е, когато сутрин се будиш в една „роля”, да речем Фани Хорн, събитията през деня те превръщат в Доротея, вечерта искаш да загинеш като Албена. Съвременна жена, нищо необичайно? Разтроена между множество варианти и избори. Като включим и анатомичните („Ребра”, „Череп”, „Дробове” – в книгата), и възрастовите белези,… бягството към изкуството, към поезията е предопределено.
Стиховете от „Частите на тялото” провокират дистанциране в читателя. Сблъскваш се с поезия за изключените, незабележимите, неподходящите за дадено място животни, хора, градски ситуации. „Представяш ли си само,/да влезе бездомно куче/във симфонията” . Куче, чухалче, плъхкиня, гарвани, охлюви, червеношийка, врани – действащите персонажи на цикъла „Животни”. Екстатичното тяло на жената вмества и представимо, и непредставимо от реалността, измества очакванията да се говори за красотата на гърди, дълги бедра или друго. Похватът на за(из)местване е основен. Лица и човешки действия са навсякъде във втората, едноименна част „Частите на тялото”: „дъждът облизва прозорците на влака” (с.32) или
На мястото на тялото си
видях червеношийка.
Краката и, по-тънки от косите ми,
тръпнеха(из „Падането на гласа”)
Тялото в стиховете на Пункина е вместилище, място на чудовищни преживявания на гняв, изоставяне, наблюдавано. Стиховете се вписват по-скоро във философски традиции, отколкото в изразени поетични, особено в българския контекст. Изключително симпатичен жест. Тези разширявания, уголемявания и смалявания на собственото тяло, със загуба на думи и невъзможност да се изразиш, стоят отвъд представата за плът и поезията на Яна Пункина умело хваща метаморфозите.
Поезия, наситена със звуци, отблъскващи. Точно от тях обикновено се скриваме. Изтласкваме ги. Тук те изграждат света.
Стоя,
Гълтам есенен въздух.
Задръстването е паническо.
(из „На светофара”)
или с прекъснати, затъкнати звуци
в края на лятото
окапали листа запушват гърлото
(из „Дяволско гръло”)
Към този вид поезия веднага се определяш: „или-или”. Среден път няма. „или ще затъна, или ще се отпечатам” (с.41). Грапаво. Пристигнал си до последния поетичен цикъл „И смъртта е част от тялото”.
Съдържателно и структурно изпипана книга, с подходящи рисунки между частите: от животното до смъртта, от конкретното към абстрактното. Целенасочено противопоставяне и разпад на клиширани модели за тялото и подозирам, жената. Правена поезия, отсъства спонтанност. На някои места недостига на поетичен усет се компенсира с ерудиция. Няколко произволни асоциации, извън ритъма на даденото стихотворение, се разпознават и дразнят.
На финала. Животното у всяка от нас. Свило се е, гърчи се. Не му обръщаме внимание. А може би ни пази? При мен е вълк – може да вие до скъсване на гласните струни. В стомаха ми от години живее триглава ламя. При вас какво е? Или се колебаете, не вярвате, че го има? Със сигурност обаче
„усещах цялата тежест на смъртта
целия страх от времето”
Тялото на жената е чувствително пространство за чужди присъствия – отпечатък на света и съществуването,… защото „Сърцето се разтяга като люлка” .
