Колкото и нови и оригинални книги да се пишат, когато става дума за известни градове, рядко има изненади. Рим винаги е величествен, Париж винаги е романтичен, Лондон винаги е мрачен. Ако действието се развива в Лондон, и особено във времената преди ХХ век, то в девет от десет случая английската столица е потискаща, мръсна, мъглива, дъждовна и изобщо – сива.
Оказва се, че в тези истории просто липсва магия. В „Четирите цвята на магията“ от В. Е. Шуаб (изд. „Емас“) Лондон, подобно на палтото на главния герой, има повече от едно лице. В обикновения Сив Лондон по времето на крал Джордж III, както си го знаем и до днес, магията отдавна е изчезнала. В процъфтяващия Червен Лондон обаче тя е навсякъде – хармонична и поддържаща живота, а кралското семейство управлява цяла империя. В гладуващия Бял Лондон магията е рядка, враждебна и брутално използвана от деспотичните владетели-близнаци. А в мистериозния запечатан Черен Лондон магията е превзела и унищожила живота.
Кел е един от последните останали магьосници, наречени атари, които имат рядката способност да владеят всички елементи и да пътуват през четирите различни свята. Той е част от кралското семейство на Червения Лондон, чаровният престолонаследник принц Рай го смята за свой брат, а кралят и кралицата се отнасят към Кел като към свой втори син, макар че той не е точно такъв. Заради специалната си дарба Кел е натоварен с мисията на кралски посланик и пренася съобщения между световете. Официално.
Неофициално магьосникът често пренася и контрабанда и така в ръцете му попада опасен предмет от Черния Лондон, който застрашава баланса на магията в трите останали града. За да спаси света, който познава, Кел трябва да върне артефакта, откъдето е дошъл, а към мисията непредвидено се присъединява интересно непознато момиче. Лайла е улична джебчийка в Сивия Лондон, няма си и понятие от магия и мечтае за пиратски живот и големи приключения. Сблъсъкът й с Кал може и да е случаен, но тя няма никакво намерение да пропусне шанса си да избяга от сивотата и обикновения живот. Двамата трябва да преминат през всички паралелни светове, за да стигнат до Черния Лондон, а пътят им е осеян с множество очаквани и неочаквани опасности.
В. Е. Шуаб (снимка: Changing Hands Bookstore)
Винаги съм смятала, че във фантастичните вселени детайлите създават вълшебството. Малките подробности в „Четирите цвята на магията“ носят символика, която допълва действието, без да му натежава. Като начало на поредица, романът е натоварен с мисията да постави основите на измисления свят и неговите обитатели. На места действието е малко по-бавно, което не е рядкост при книги, въвеждащи читателя в нещо изцяло ново и непознато, но като цяло историята е достатъчно напрегната и интригуваща, а по-спокойните моменти служат за развитие на контекста и персонажите.
Героите в „Четирите цвята на магията“ са точно толкова многопластови, колкото е и Лондон. Садистичните владетели на Белия Лондон – близнаците Астрид и Атос Дейн, са впечатляващо изградени злодеи, предизвикващи колкото омраза и отвращание, защото наистина са доста противни, толкова и възхищение от изобретателността и коварния им гений. Накрая твърде лесно им се размина, имаха потенциал за още вреди.
И ако отрицателните образи често са лукави, но и интересни с лекота, то протагонистите са тези, които обикновено са заляти от клишета и трудно успяват да бъдат оригинални, докато спасяват света. С малко магия В. Е. Шуаб постига и това. Кел е чаровен и интригуващ образ, който съвсем реалистично води не само външна, но и вътрешна борба със злото. Братските му отношения с принц Рай са прекрасно допълнение към характерите и на двамата, а и принцът сам по себе си заслужава внимание – дано да видим повече от него в следващите книги.
Лайла отначало пробужда познати асоцации за поредното момиче асасин/воин/изгубена принцеса с вроден талант за битки, но после се разкрива истинската й, по-дълбока същност. Лесно е да я разбереш и да се поставиш на нейно място – всеки е е имал моменти, в които, макар и да се справя добре с живота си, мечтае за нещо много по-грандиозно.
Най-добрата част от динамиката на дуото Лайла и Кел е освежаващата липса на любовна история. Няма захаросана драма, нито тя, нито той се борят да прикрият изпепеляващите си чувства един към друг, дори и да не си го признават, и не се налага всички да се преструваме, че двамата няма да се предадат на неоснователната страст, избухнала внезапно помежду им. Искрено се надявам отношенията им да се запазят точно такива, каквито са заложени в „Четирите цвята на магията“, и Шауб да не се изкуши да ги „влюби“ в следващите части от поредицата. Ако е абсолютно наложително да има романтика, то връзка между Лайла и Рай би била много по-интересна. Или пък нека Лайла си пада по момичета, определено има нужда от повече такива героини.
„Четирите цвята на магията“ е роман, който успява да запази интереса ти до последната страница, изграждайки един свят (всъщност четири свята), в който опасността понякога приема съвсем неочаквани форми, а жаждата за власт, за сила и, разбира се, за магия дебне зад всеки ъгъл.
Прочетете ревюто на Вероника и за „Сборище на сенки“.
Още ревюта за романа можете да откриете в блоговете „Just one booklover“, „Writing is fun“, „Books are Magic“, „Книгоядец“, „Bloody Rose Red’s World“ и „Reader Sense“.
