Винаги е по-трудно да се аргументираш защо една книга не ти харесва, отколкото защо ти допада. Във втория случай е достатъчно да заложиш на емоцията, за да си убедителен. Когато си строг, единственото ти оръжие са разума и хладните аргументи.
Особено гадно е да не харесаш книга на писател, когото принципно уважаваш и намираш за интересен. А аз определено харесвам Чайна Миевил. „Градът и града“ е една от най-добрите книги, които съм чела в няколкото различни жанра, в които попада, а „Морелси“ определено е забавна и по момчешки очарователна приключенска история. Харесвам чувството за хумор на Миевил, безумната история зад името му, амбицията да напише роман във всеки съществуващ жанр (и факта, че пътем изобретява няколко несъществуващи до този момент). И да, харесвам татуировките и обеците му. Коя жена със здрав разум и нормално зрение не би?
Затова ми е особено криво, че не харесах „Посланическото градче“ (изд. „Enthusiast“).
Миевил има невероятно въображение и страхотен усет към литературата. Всяка от книгите му е завършено произведение, където светът е не просто декор за действията на героите, а пълнокръвен участник в тях (мисля, че това си личи най-силно в „Градът и града“). Историите му са невероятни, изненадващи и изпълнени със скрити детайли и закачки, които не забелязваш, докато не се окажат изключително важни за развръзката.
„Посланическото градче“ е прекрасен пример за стила на Миевил и нетрадиционния му подход. Определено прави на пух и прах очакванията на читателите, навикнали на героични космически опери за първия контакт, а лингвистичните заигравки ще ви доставят страхотно удоволствие. Идеята за отдалечено космическо пристанище, където хората живеят в дипломатическа хармония с извънземните, и създаването на специална каста, която да общува с тях, вграждането на хора като фигури на речта в извънземния език и избухването на война, в чиято основа е именно езика, е толкова мащабна, че може да ти се завие свят, докато се опитваш да проследиш всички сюжетни нишки и интриги, които се вихрят в посланическото градче.
За съжаление, идеята не е достатъчна. Колкото и страхотна, различна и пищна да е тя, в тази книга Миевил, изглежда, е забравил, че най-важното за един писател е да разказва истории. Да ги разказва така, че да те накара да копнееш да си част от действието. Да страдаш, да се страхуваш и да обичаш с героите. „Посланическото градче“ е великолепна история, но не ми хареса как е разказана. Ариеките ми бяха интересни, но не успяха да ме омагьосат и очароват. Всъщност не успях да харесам нито един от героите.
Животът и съдбата на Ейвис Бенар Чо изобщо не ме трогнаха, а тя самата беше откровено досадна.
Не мога да не похваля издателство „Enthusiast“ за абсолютно изрядната работа върху българското издание на „Посланическото градче“. Корицата на Фиделия Косева, преводът на Светлана Комогорова-Комата и редакцията на Георги Илиев са за пример.
Въпреки че не харесах „Посланическото градче“, не мисля, че ще се откажа от Миевил. Може и да не ми харесва как е разказал историята, но тя си струва. Просто не очаквайте твърде много.
P. S. Не мога да не отбележа как всяка книга на Миевил, издадена на български, излиза в различно издателство. Това е донякъде забавно в контекста на личната му легенда, но съм сигурна, че изобилието на формати е докарало не един и двама запалени библиофили до сълзи на безпомощност при подреждането на личните им библиотеки.
P. S. Ревюта за „Посланическото градче“ (доста по-вдъхновени и положителни от моето) има в „Книголандия“, „Книгозавър“, „Под моста“, „Love Big Books“, „Приумици“ и „ShadowDance“.
