fb
Ревюта

Седмият син на седмия син се превръща в „Чиракът на Прогонващия духове“

3 мин.
Chirakat na progonvashtiya duhove Joseph Dileyni

Chirakat na progonvashtiya duhove Joseph DileyniНаскоро гледах „Седмият син“ на кино и съжалих, че първо не съм прочела книгата. Не филмът обаче провокира любопитството ми към нея, а съветите на няколко фенове на поредицата за Прогонващия духове да не oставам само с видяното на големия екран. Не че филмът е лош, просто няма почти нищо общо с оригиналната история. „Седмият син“ е един от онези наблъскани с клишета фентъзи блокбъстъри с изцяло развлекателна цел и умопомрачително много специални ефекти. Гледах го на IMAX и след прожекцията ушите ми бяха заглъхнали заради постоянните зверски ревове и писъци на иначе впечатляващите чудовища.

Романът на Джоузеф Дилейни също е изпълнен със зверски ревове и писъци, но и с доста повече смисъл. Историята е следната – след като е изгубил последния си чирак, Прогонващия духове търси семейство, в което има седми син на седми син. Деца като Томас Уорд притежават вродена дарба за борба със силите на мрака. Прогонващия духове взима Том под крилото си и дава начало на дългогодишното обучение, през което момчето ще трябва да научи всичко за свръхестествените създания, обитаващи света му, както и за различните способи за побеждаването им.

Чиракуването е тежко, а животът на Прогонващия духове – самотен. Хората се нуждаят от дарбите му, но и се страхуват от досега му с отвъдния свят. Където и да отиде, Прогонващия духове е гледан с подозрение и отбягван. Същата съдба очаква и Том. Тъмните сили обаче не оставят момчето да завърши обучението си, преди да тръгнат по петите му. Не след дълго чиракът на Прогонващия духове се сблъсква с най-опасното въплъщение на злото – вещиците. А те са не само силни и кръвожадни, а и достатъчно хитри, че да се възползват от добросърдечния и по детски невинен Том.

За разлика от филма, в книгата Томас Уорд е още хлапе, а не снажен младеж като Бен Барнс, Прогонващия духове е много по-благ и спокоен учител от алкохолизирания Джеф Бриджес и вещиците не са Sedmiyat sin Dzhousef Dileyniсупермодели, които могат да се превръщат в дракони (да се превръщаш в дракон е толкова модерно напоследък), а едни наистина плашещи жени, които ядат бебета и вършат куп други тръпкопобиващи злодеяния. Освен това, в романа е отделено много повече внимание на обучението на седмия син. Том не става герой за една седмица. Той едва е наченал дългия път, който ще го принуди да преодолее страховете си и да разреши разбушувалия се конфликт между разума и сърцето си.

Атмосферата на „Чиракът на Прогонващия духове“ (изд. „Intense“) определено успя да ме плени. Свръхестественото в романа е едновременно приказно и страшно, примамва те и те отблъсква, даже ти напомня за историите на Братя Грим с умелото преплитане на детската наивност на Том и всички ужаси, които го заобикалят. Момчето постоянно се забърква в неприятности и попада във всякакви премеждия, едно от друго по-зловещи и мрачни. За да се превърне в следващия Прогонващ духове, чиракът трябва да се научи да бъде смел, а това включва преспиване в обитавани от духове къщи, обуздаване на свирепи богърти, надхитряне на вещици и спасяване на невинните, станали жертва на злите сили.

Толкова много му се струпа на Том Уорд в тази книга, че направо не мога да си представя какво му е подготвил Джоузеф Дилейни от сега нататък. Поредицата за седмия син изглежда доста обещаващо, на български вече е излязла и втората част – „Проклятието над Прогонващия духове“, така че се насочвам към нея. Остава ми само раздразнението, че филмът е излят по калъпа на толкова много други истории, вместо да се възползва от чудесния материал на книгата, а не само от заглавието й.

Още едно ревю за книгата можете да прочетете при Настя в „Професия: Читател“.

[ + ]